Той полежа още минута, заслушан в стъпките й по стълбите. На нейните стъпки по неговите стълби. Разделящите очертания някак се размиваха.
Не бе уверен, че някога ще може да лежи в леглото си без да мисли за нея, свита на кравайче до него.
Напомни си, че бе имал и други жени. Беше им се наслаждавал, беше ги ценил. И забравил. Защо бе тъй убеден, че нямаше да забрави нищо от Джени? Нищо, нито дори мъничката бенка на бедрото й — полумесечинка, която можеше да покрие с върха на кутрето си. Беше по момчешки доволен, когато я откри, защото никой друг не я бе виждал и докосвал преди него.
Държиш се като идиот, каза си Грант, пленен си от факта, че си първият й мъж и си обсебен от идеята да й бъдеш последният, единственият.
Той просто имаше нужда да се усамоти, да въведе отново ред в чувствата си, това е. Последното, което искаше, бе да се обвързва с нея.
Грант стана и се порови из чекмеджетата. Откри чифт оръфани джинси. Смяташе да й приготви закуска, да я изпрати и да се залови за работа.
Но щом стигна дъното на стълбището, долови аромата на кафето и я чу да си тананика. Като мощна вълна го заля усещането за нещо познато. Обяснимо бе, понеже така беше и на сутринта, след като я срещна. Но не беше само това — то по-скоро се отнасяше до силата на усещането. Беше нещо много повече от впечатление за нещо познато — беше по-скоро чувство за едно истинско, вечно и същевременно толкова просто и човешко удоволствие, че чак го заболя. Стотици пъти да влизаше в кухнята, години наред, тя нямаше да му се струва цяла, нямаше да изглежда истинска без Джени.
Той се спря на прага, за да я погледне. Кафето беше готово. Тя се протегна за чашите високо в шкафа, които Грант стигаше без усилие. Слънцето пръскаше светлина в косата й и извличаше червените й оттенъци така, че те горяха като пламъчета върху кадифе. Джени се стъписа, щом го видя. После се усмихна.
— Не те чух да слизаш. — Тя отметна косата си зад рамото и започна да налива кафето. Навън е чудесно. Всичко блести от снощния дъжд, а морето е повече синьо, отколкото зелено. Да не повярва човек, че е имало буря. — Взе по чаша във всяка ръка и понечи да тръгне към него, обаче нещо в погледа му я възпря. Недоумението й бързо прерасна в напрежение. Дали беше ядосан? Защо? Може би той вече съжаляваше. Защо бе толкова наивна, че да мисли случилото се за нещо специално, единствено по рода си и за двама им?
Ръцете й се вкопчиха в дръжките. Нямаше до го остави да се извинява, да търси оправдания. Нямаше да му вдига скандал. Болката бе истинска, физическа, ала Джени се принуди да я пренебрегне. По-късно сама щеше да се оправя с нея. Сега щеше да се изправи срещу него без сълзи и молби.
— Нещо не е наред ли? — Нейният глас ли беше това, тъй спокоен и въздържан?
— Да, нещо не е наред.
Пръстите й стискаха чашите толкова здраво, че биха могли да отчупят дръжките. Така поне ръцете й не трепереха.
— Да седнем.
— Не ми се сяда. — Гласът му изплющя като плесница, но Джени не трепна. Грант прекоси кухнята, облегна се на мивката и изруга. При други обстоятелства това тъй типично за него поведение би я забавлявало, обаче сега тя само стоеше и чакаше. Ако се канеше да я нарани, да свършва по-бързо, преди да се бе разпаднала. Той се извърна внезапно, почти яростно и впери в нея пълен с укор поглед.
— По дяволите, Джени. Направо ми махна главата.
Неин ред беше да се вторачи Пръстите й се вцепениха около керамичните чаши. Сърцето й замря за толкова дълго, че й се зави свят, след което препусна лудо. Лицето й пребледня като порцелан. Грант изруга отново и прекара ръка през косата си.
— Разливаш кафето — измърмори той и прибра ръце в джобовете си.
— О… — Тя погледна глупаво надолу към малките локвички, които се образуваха на пода, и сложи чашите на масата. — Аз… Ще почистя.
— Остави… — Грант хвана лакътя й, преди Джени да успее да вземе кърпа. — Слушай, имам чувството, че някой току-що ми е стоварил здраво дясно кроше право в стомаха — от тези, дето те прегъват на две и карат главата ти да кънти. Прекалено често изпадам в такова състояние, когато те видя. — Тя не отговори. Той хвана и другата й ръка и я разтърси. — Изобщо не съм те молил да се нанасяш в живота ми и да ми разбъркваш мозъка. Дотрябвало ми беше да се изпречваш на пътя ми — обаче ти го направи. А сега съм влюбен в теб и, вярвай, не съм във възторг от това.
Джени възвърна гласа си, макар че не знаеше точно за какво да го използва.
— Е — пророни след секунда, — това определено ме поставя на мястото ми.
— О, тя иска да си прави майтапи! — Възмутен, Грант я пусна и се втурна към масата. Надигна чашата и преполови кафето, някак зловещо доволен, че си попари гърлото. — Смей се, смей се — подкани той и тресна чашата върху масата. — Няма да мръднеш оттук, докато не намисля какво да те правя.