Джени едновременно се забавляваше, ядосваше се и му се чудеше. Тя сложи ръце на хълбоците си и огромната хавлия за малко да се изхлузи от рамото й.
— Така, значи. Ще мислиш какво да ме правиш, сякаш съм неудобна и досадна настинка.
— Дяволски неудобна — промърмори Грант.
— Може да не си забелязал, ала съм зряла жена със собствен ум и съм свикнала сама да взимам решения. Нищо няма да ме правиш. — Темпераментният й нрав надделя. Джени замахна с ръка, от което хавлията се разтвори по-широко. — Ако си влюбен в мен, това е твой проблем. Аз си имам свой, защото и аз съм влюбена в теб.
— Страхотно! — кресна той. — Направо превъзходно. Да беше изчакала да премине онази буря в някоя канавка, вместо да идваш тук.
— Мислиш, че не съжалявам ли? — Тя се обърна и се упъти към вратата.
— Един момент! — Грант отново я грабна за лакътя и я приклещи към стената. — Никъде няма да ходиш, докато не бъде изяснен въпросът.
— Изяснен е вече! — Джени отметна косата от лицето си и се вгледа в него злобно. — Влюбени сме един в друг и на мен ми се ще да скочиш от някоя скала. Ако имаше поне малко благородство…
— Нямам.
— И деликатност — продължи тя, — не би заявил, че си влюбен в някого, с тон, с който се плашат малки деца.
— Не в някого! — викна той бесен, защото Джени имаше право. — Влюбен съм в теб и, да го вземат мътните, това не ми харесва.
— Вече го изтъкна! — Тя повдигна брадичка и изправи рамене.
— Не започвай с царствените си изпълнения — предупреди я Грант. Погледът й се изостри и го прободе. Кожата й пламна от възмущение. Ненадейно той прихна. Когато Джени високомерно отхвърли глава назад, Грант просто се срина връз нея. — Господи, Джени, не издържам, когато изглеждаш така, все едно ще ме хвърлиш в тъмница.
— Разкарай се от мен, мръсник такъв! — Разярена и засегната, тя го блъсна, но той я стисна по-здраво. Само светкавичните му рефлекси го спасиха от удар с коляно на особено стратегическо място.
— Стой мирна — изсмя се Грант я целуна. Така внезапно, както бе избухнал, смехът му утихна. С нежността, която толкова рядко показваше, той обхвана лицето й и тя се замая. — Джени… — Изрече името й с устни върху нейните и звукът затрептя в нея. — Обичам те. — Разреса косата й назад с пръсти, като повдигна главата й, за да се срещнат погледите им. — Не ми харесва, може и никога да не свикна с това, ала те обичам. — Грант въздъхна. — Завъртя ми главата.
Притиснала лице към гърдите му, Джени затвори очи.
— Не е необходимо да бързаш да свикваш. Само ми обещай, че никога няма да съжаляваш.
— Няма. Да полудея — може, обаче не и да съжалявам. — Той поглади косата й и отново почувства нужда, по-мека, по-спокойна, но все тъй силна. После сгуши лице във врата й, сякаш там му беше мястото — Наистина ли си влюбена в мен, или го каза, понеже те ядосах?
— И двете. Тази сутрин реших да се огъна пред твоята самонадеяност и да оставя първо ти да ми го кажеш.
— Нима? — Грант сключи вежди и повдигна брадичката й. — Моята самонадеяност, значи…
— Малко се пречка, защото е огромна. — Тя се усмихна сладко. За отмъщение той яростно впи устни в нейните.
— Знаеш ли — рече след минута. — Изгубих апетит за закуска.
— Сериозно?
— М-м-м-м… И съжалявам, че се налага да го спомена… — Грант прокара пръсти по яката на халата и ги плъзна надолу до колана. — Обаче не съм казал, че можеш да ползваш хавлията ми.
— О, колко невъзпитано от моя страна. — Усмивката й стана дръзка. — Искаш ли си я?
— Не е спешно. — Той я хвана за ръката и я поведе към стълбите. — Можеш да почакаш, докато се качим горе.
Грант я проследи с поглед как потегли с колата. Беше рано следобед и слънцето блестеше ярко. Трябваше известно време да стои настрана от нея. Навярно и тя се нуждаеше от същото. Той се питаше колко ли дълго би издържал да не я вижда.
В ателието го чакаше работа. Знаеше, че качеството и количеството й зависеха пряко от положените усилия. Затова му бе необходими желязна дисциплина — няколко задължителни часа на ден, през които въображението му работеше с пълна пара. Ала как можеше да работи, щом като съзнанието му бе така заето с нея, а тялото му — все още топло от нейното…
Любов. Грант бе успял да я отбягва години наред, а сега лекомислено й бе отворил вратата. Тя се бе нахвърлила върху него неканена. Сега той бе уязвим, зависим — всичко, което се бе зарекъл да не бъде никога. Ако можеше, несъмнено би променил нещата. Толкова дълго бе живял по своите правила, по лична преценка, според своите нужди, че не беше сигурен нито в желанието, нито в способността си да прави компромисите, които любовта изискваше.