Грант се запита какво ли би сторила, ако най-безцеремонно я метнеше на рамо и я отнесеше в леглото си… Какво, дявол го взел, му ставаше?!
Навън стихията продължаваше Морето беснееше, дъждът плющеше по стъклата и стените, а Грант и Джени се гледаха безмълвно, като всеки сам се опитваше да превъзмогне своята вътрешна буря. Отново си я представи като морска нимфа, а тя него — като опасен разбойник от калибъра на Филип Грандо.
Грант се отблъсна от масата и краката на стола изскърцаха по пода. Той се изправи рязко и Джени изстина.
— На втория етаж има стая с кушетка — Гласът му звучеше равнодушно, обаче стомахът му бе свит на топка от трудно овладяваното желание
Тя усети дланите си влажни от напрежение и се ядоса.
— Диванът тук ще свърши работа — изрече сухо.
— Както искаш. — Грант сви рамене и излезе Джени притисна леко ръка към стомаха си, сякаш да се успокои. Зарече се, че друг път съзре ли светлина в мрака, ще хукне като попарена в обратна посока.
ВТОРА ГЛАВА
Грант ненавиждаше да го прекъсват, не го смущаваха спречквания, ругатни, закани и неприязън, обаче не понасяше да бъде прекъсван, докато работи. Не го вълнуваше особено дали го харесват околните, стига да го оставеха на мира.
Бе израснал с баща, който винаги целеше да спечели благоволението на другите. То бе необходима предпоставка за политическата му кариера.
Още като дете Грант разбираше, че баща му буди крайни емоции сред обществото — обич и непоклатима преданост у едни, страх и омраза у други. Той никога не отказваше услуги на приятели, на познати, дори и на непознати. Бе човек с възвишени идеали, забележителна памет и удивително красноречие. Сенаторът Робърт Кембъл смяташе за свой дълг да бъде близък до народа. До деня, в който бе пронизан от три куршума.
За разлика от сестра си, Грант не винеше само убиеца или политиката изобщо. Упрекваше и баща си. Робърт Кембъл бе посветил живота си на хората и го бе загубил. Бе унищожен от собствената си всеотдайност. Тъкмо затова Грант не се отдаваше, не се доверяваше и не се обвързваше.
Фарът не бе за него убежище от света. Той просто си живееше там, отделно от всички, и беше доволен. Харесваше суровите условия и хармонията на природата, непокварена от човека.
Уединението бе нужно и за работата му. Тя изискваше да прекарва часове, дори дни наред сам. Никой нямаше право да го разсейва с присъствието си и да прекъсва потока на мислите му, докато твореше.
Предната нощ бе преполовил работата над новата си задача, когато тропането на вратата го бе накарало да спре. Без угризения можеше да се ослуша, но тъй като вече бе загубил нишката на мисълта си, слезе да отвори, готов да удуши нахалника на прага. Джени трябваше да бъде поласкана, че не й изви врата, а само се държа грубо. Преди време, в пристъп на гняв, едва не бе хвърлил един злощастен турист в морето.
След като я остави сама в кухнята, той прекара почти час в напразни опити да се съсредоточи отново върху проекта си. Затова почти не спа през нощта. Прекъсвания. Натрапвания. Каква досада! Работеше в лошо настроение. Накрая се унесе в дрямка.
Когато косите лъчи на слънцето проблеснаха върху месинговите рамки на леглото, той се събуди, все така кисел. След по-малко от четири часа сън се чувстваше смазан.
До слуха му достигна звучен глас. Джени си тананикаше някаква позната песничка — една от популярните мелодии, които всеки ден можеха да се чуят по радиото. Грант бе заклет радиослушател и редовен телевизионен зрител. Също така не пропускаше да изчете десетината вестника, които получаваше всяка сутрин.
Джени пееше хубаво, с плътен, нисък глас, който караше сладникавия текст да звучи много съблазнително. Не стига, че пречеше на работата му, а сега разваляше и съня му.
Той изръмжа, обърна се по корем и мушна глава под възглавницата. Успя да заглуши мелодията, ала не и да спре усещането, което тя създаваше. В сумрака на ранното утро и с мекия топъл чаршаф под гърдите си, бе твърде лесно да си я представи… Грант захвърли възглавницата, скочи от леглото и нахлузи чифт протрити къси джинси. Сънен и полувъзбуден, той слезе долу.
Съгледа одеялото, с което се бе завила през нощта, прилежно сгънато на дивана. Изсумтя презрително и отиде в кухнята, откъдето се носеше песента.
Боса и по хавлия, тя стоеше срещу печката, с гръб към него. Гъстата й коса се спускаше на вълни по гърба й. Искаше му се да я докосне, за да види дали огненочервените оттенъци бяха истински или просто зрителна измама, закачка на светлината.