Антъни Райън
Зовът на вълка
Острието на гарвана #1
Посвещава се на паметта на покойния ми приятел и някогашен шеф д-р Робин Купър, от когото би излязъл страхотен аспект на Третия орден.
Благодарности
Благодаря отново на американския си редактор Джесика Уейд и на британския си редактор Джеймс Лонг за полезния им принос и съвети в създаването на новото приключение на Вейлин Ал Сорна. Благодаря също на агента си Пол Лукас за всичките му усилия и на Пол Фийлд, моите винаги бдителни втори очи.
Първа част
Острието на гарвана реже дълбоко, оголва греховете ми.
В наши дни мнозина наричат брат ми чудовище. Говорят за делата му — и ужасни, и чудни — като за нещо сторено от свръхестествен звяр, който някак си е приел човешка форма, за да потопи света в безмерно опустошение. Има и други, в по-сенчестите и окаяни кътчета на земята, които още го наричат бог, макар че винаги го правят с боязлив шепот. Любопитното е, че нито тези, които го смятат за чудовище, нито другите, които го смятат за бог, никога не изричат истинското му име, макар да го знаят не по-зле от мен. Келбранд, брат ми, когото въпреки всичко, въпреки всяка битка, завоевание и клане, аз все още съумявам да обичам. Но те чувам да питаш, уважаеми читателю, как е възможно това? Как е възможно да се храни обич към човек, окъпал в кръв половината свят?
В днешните по-спокойни дни, далеч от беса и ужасите на войната, имам време да размишлявам над такива въпроси. Докато годините отминават и все повече сивота се промъква в някога кестенявата грива, увенчала главата ми, докато все повече болежки нападат ставите ми и примижавам все по-силно срещу тези страници, докато пиша, това е въпросът, над който се чудя най-много.
Уважаеми читателю, уверявам те, че знам, че не си разтворил този том, за да търпиш оплакванията на една старица. Не, ти искаш да узнаеш за брат ми и как той промени целия свят. Но неговата история не може да бъде разказана, ако не разкажа също и моята, защото с него бяхме здраво свързани. Свързани от кръв и цел. В продължение на много години сякаш имахме една душа — толкова еднакви, като отразени в огледало, бяха стремежите ни, посветеността ни на нашата свещена мисия. Но постепенно научих, че огледалото е най-лошият лъжец и никога никое огледало не остава ненапукано от времето.
Отне ми години размисъл, за да установя момента, когато възникна връзката ни с Келбранд. Може би беше, когато се хлъзнах от гърба на първия си кон на седемгодишна възраст и прекарах няколко секунди, хленчейки над ожуленото си до кръв коляно. Келбранд, само на ден-два от дванайсетата си година, бе този, който дойде при мен. Докато другите деца от нашия скелд се смееха и замеряха с фъшкии хлипащото слабаче, брат ми бе този, който дойде и ми помогна да стана. Той вече имаше дългите крайници и стройната фигура на роден воин и бе поне една стъпка по-висок от мен, както щеше да остане до края на живота ни.
— Друр-тиварик, малко конче — каза той с мек загрижен глас, изричайки жреческото название за онези, които носят Божествената кръв, и избърса с палец сълзите от очите ми, — не плачи. — После се усмихна извинително, преди лицето му да застине в обичайната маска на сурово презрение и да ми зашлеви един шамар. Ударът бе толкова силен, че ме събори на земята и усетих парливия железен вкус на кръв върху езика си.
Няколко секунди мигах объркано, макар с изненада да забелязах, че сълзите ми са спрели. Вдигнах замъглените си очи и видях, че Келбранд настъпва срещу другите деца. Насочи се право към най-високото плещесто момче с година по-голямо от него, казваше се Обвар и винаги бе на първо място сред мъчителите ми.
— Друр-тиварик — повтори брат ми и заби юмрук в лицето на Обвар — не могат да бъдат съдени от обикновените смъртни.
Последвалата битка бе дълга и кървава и се превърна в нещо като легенда сред младоците от скелда. Тя засенчи напълно обидата, нанесена на дете от друр-тиварик, която скоро бе забравена. По-късно осъзнах, че тъкмо това е била целта на Келбранд, защото жреците бяха склонни да наказват сурово такива неща. Когато битката свърши, Обвар лежеше на земята и стенеше, целият в кръв, а Келбранд, не по-малко окървавен, стоеше над него. Както често се случва при момчетата, през следващите дни двамата станаха най-близки приятели и останаха братя по седло до един конкретен съдбовен ден двайсетина години по-късно. Но тук, уважаеми читателю, аз май изпреварвам събитията.