Хвърлих поглед към кървясалите ѝ очи и си спомних за вонята в дъха ѝ.
— Значи избягваш удобството на обувките, но не и пиенето.
Тръпка на гняв пробяга по лицето ѝ и отговорът ѝ дойде с накъсан, отбранителен глас.
— Църковните ритуали често изискват вино, а в Книгите многократно се споменава за свещените му свойства.
— О — гласът ми се вкисна от осъзнаването, — ти си жрица.
Тя се поизправи, скръсти ръце и в тона ѝ пролича горчив оттенък, докато отговаряше:
— На жените е забранен жречески сан, по заповед на Светия четец. Но аз служа на църквата по-добре от всеки мъж. Докато ти — тя ме изгледа косо, присвила оценяващо очи — явно си еретичка с дивашки произход. Може би затова Той те е довел тук, за да мога да те посветя в Неговата любов…
— Имам нож — напомних ѝ и кимнах към долината. — Хайде просто да гледаме битката, а? Подозирам, че това е причината да сме тук.
Армията вече почти се беше строила — дълги редици пехота, редуващи се с отряди стрелци, и кавалерия, която препускаше да заеме позиция на фланговете. Дневната светлина вече бе изчезнала почти напълно и сцената бе озарена от смесеното зарево на лагерните огньове и множеството факли, носени от конни офицери. Въпреки слабото ехо на изкрещяваните заповеди войската бе зловещо тиха, над нея бе легнал покров на напрегнато очакване. Не долавях жажда за битка тук, само ужас.
Бойците се бяха строили с лице на север, където можех да видя само тревиста равнина, простираща се в мрака. Но не след дълго усетих познато треперене в земята, последвано скоро от екливия тътен на приближаваща се буря.
— Попита ме за народа ми — казах на жената. — Ей сега ще се запознаеш с тях.
Тътенът се усилваше — тътен на много по-голямо войнство, отколкото бе събирано някога в Желязната степ. Помислих си, че армията долу ще се изправи срещу общата сила на всички скелдове, вречени в сталхастите. Трябва да призная, че макар сега, толкова години по-късно, да се срамувам от това, тогава перспективата ме изпълни с трепетно очакване.
Ето защо с известно смайване чух тътенът внезапно да стихва и никаква сталхастка орда не се появи от сумрачната равнина. Все още усещах присъствието им, ушите ми долавяха смесения дъх на хиляди коне и воини, но по някаква причина атаката бе спряла. После, след кратка пауза, в трепкащата светлина на факлите се появи редица от около двеста ездачи. Конете им се движеха с равен ход, приближавайки се към вече напълно строените редици на противниковата армия, без да бързат, дори небрежно. Видях, че макар много от ездачите да носят одеждите на сталхастки воини, други нямат никакви доспехи, нито оръжия. Някои, може би една трета от тях, изобщо не приличаха на сталхасти; вместо това носеха подплатените жакети на граничния народ.
Тази единствена редица от най-различни ездачи спря на няколко крачки оттатък обсега на арбалетите и всеки от тях се взря в събраното хилядно множество със свирепа, решителна настойчивост. Тогава го почувствах: вибрацията на силата, позната ми от случаите, когато избраните членове на Божествената кръв използват дарбите си. Явно жената също го почувства.
— Мрачното — ахна тя и я погледнах. Лицето ѝ бе разкривено от страх.
Силни викове привлякоха погледа ми обратно към долината тъкмо навреме, за да видя как огнено кълбо израства в центъра на първата редица Търговски войници. Видях как мъже се търкалят по земята, обвити в пламъци. На петдесет крачки на изток друга част от редицата, около двайсет души пехотинци, изведнъж бяха запратени назад сякаш от удар на гигантски невидим юмрук. Бронираните им тела се премятаха като кукли. Отекнаха още викове и цялата първа редица сякаш се разпадна. На едно място войниците просто се свлякоха на земята и останаха да лежат неподвижно, на друго бойците на цяла рота се обърнаха един срещу друг и почнаха да се избиват в бесен пристъп на самоунищожение. А сред всичко това разцъфваха още пламъци и невидимият юмрук нанасяше удар след удар.
Скоро хаосът плъзна и по следващите редици. Офицерите се мъчеха да поддържат реда, докато рота след рота губеха дисциплина пред лицето на растящата паника. В този момент се появиха сталхастите. Редицата от разнородни ездачи се раздели встрани и огромна стреловидна формация от конни воини изникна в галоп от мрака. Начело препускаше висок мъж на черен като въглен жребец, вдигнал дългата си сабя. Носеше железен шлем, увенчан с голям кичур конски косми, и решетъчно забрало, което скриваше лицето му, но аз го познах моментално.