Клинът на сталхастите се вряза в дезорганизирания център на армейския строй и го проби като остро желязо — мека кожа, проникна дълбоко в паникьосаните редици отзад. Още сталхасти атакуваха от равнината на изток и запад и всяка стрела с връх от стомана се забиваше дълбоко. Само след няколко мига стана ясно, че голямата армия е обречена, цялото дъно на долината представляваше истинска касапница. Някак си въпреки целия хаос и объркване не ми беше трудно да следя високия ездач с черния жребец. Той криволичеше по бойното поле, оставяйки след себе си мъртви и умиращи хора, а сабята му свистеше в гибелен вихър. Днес често ми се случва да плача, щом си спомня за тогавашното си ликуване, гордата песен, която се надигна в мен, докато гледах кървавия път на брат си.
— Отче! — извика жената до мен и се свлече на колене със сълзи, рукнали по треперещото ѝ лице. — Защо ме прокле с това видение?
— О, я млъквай — сопнах се аз, подразнена, че ме е разсеяла. — Трябва да се смяташ за облагодетелствана, че виждаш това. Защото така трябва да стане. Местра-скелтирът ще се надигне и нищо няма да го спре. Отдавна е предречено…
И открих, че гласът ми заглъхва, понеже видях как високата фигура спира жребеца си. Мъжът стоеше обърнат към група коленичили Търговски войници, захвърлили оръжията и навели глави доземи в знак на пълно покорство. Брат ми ги изгледа в неподвижен размисъл, който продължи има-няма миг, после пришпори жребеца си напред и копитата му разбиха главата на най-близкия коленичил мъж, а сабята отново се развъртя в смъртоносен вихър.
Извърнах се, неспособна да гледам това. Сталхастите рядко взимаха пленници в разгара на битката, знаех го. Робите щяха да бъдат събрани от оцелелите след края ѝ. В действията на брат ми нямаше нищо необичайно. Но все пак, защо той се забави? Дали се наслаждаваше на страха им?
— Милосърдието е слабост — прошепнах с надеждата често повтаряната мантра да успокои сърцебиенето ми. — Състраданието е страхливост.
Тогава усетих как Истинският сън започва да се разпада, черното було запълзя по края на зрението ми, докато жената продължаваше да вие скръбно:
— Защо, Отче? Защо ми показваш този триумф на един меч в служба на Мрачното? Тази поличба за пълно унищожение? Как могат праведните да устоят срещу такова зло?
Тогава булото се сви и тя изчезна, може би за да се събуди отново в собствената си страна. Или може би е прекарала вечността в ридания в Истинския сън. Знам само, че никога повече не я видях — нито насън, нито наяве.
Келбранд ме чакаше пред палатката, седнал с кръстосани крака край догарящия огън, и хвърляше дълга сянка на светлината на изгряващото слънце. Макар че сънят ми се бе сторил кратък, той всъщност бе изпълвал ума ми в продължение на много часове. Постоях малко трепереща, както от студа на утринния въздух, така и от ехото на отчаяните молби на Благословената дева към нейния бог.
— Е, кончето ми — каза Келбранд, като стана и пристъпи към мен, за да наметне вълча кожа около треперещото ми тяло. — Имаш ли име за мен?
— Да — казах, намирайки утеха в усмивката му, която винаги бе имала силата да прогонва всяка несигурност. — Да, братко, имам име.
На другия ден Келбранд се яви пред жреците, застанал гол и невъоръжен пред олтара, както го изискваше ритуалът. По-нисшите жреци покорно го отведоха при местра-дирмара, който го чакаше прав пред Гробницата.
Сутринта бе изненадващо лишена от събития. Обикновено издигането на нов скелтир би подтикнало най-славните воини на скелда да го предизвикат, но този път само един излезе напред — прошареният Ирнар, ветеран с шейсет лета зад гърба си и също толкова битки, наставник и на Телвар, и на Келбранд в ранните им дни.
— Защо, стари вълко? — попита го Келбранд, когато Ирнар излезе напред, вдигнал сабята си под ъгъл, за да покаже официално предизвикателство.
— Лош късмет е един скелтир да бъде издигнат без кръв — отвърна старият воин със свиване на рамене. — А на мен ми омръзна да ставам по шест пъти на нощ от постелята си, за да пикая. Хайде да продължаваме, а, момче?
И така, те се биха и Келбранд удостои Ирнар с подобаващо дълга и кървава смърт. Понеже един бърз край би бил обида.