Гледах как Келбранд застана пред местра-дирмара и видях как устните на жреца се размърдаха, докато задаваше въпроса си. Разстоянието бе прекалено голямо, за да чуя отговора на брат ми. Можех да видя изражението на жреца достатъчно ясно, за да различа смесицата от дълбоко разочарование и сурово приемане, когато той кимна. Както винаги, Истинският сън не ме беше подвел.
По-нисшите жреци изнесоха напред тъмнозелената одежда на скелтир и я положиха в нозете на Келбранд. След като той се облече, двамата с местра-дирмара отидоха при олтара.
— Пред вас стои Келбранд Рейерик! — изрече напевно жрецът, като вдигна ръката на брат ми. — Признат днес от Слугите на Невидимите за скелтир на скелда Кова.
Откъм тълпата сталхасти се надигнаха овации — в гласовете на Кова имаше ентусиазъм, докато другите скелдове бяха по-сдържани. Докато приветствията продължаваха, видях как брат ми се обърна и каза нещо на жреца. Лицето на местра-дирмара се втвърди и той поклати глава в упорит отказ. Тогава видях, че Келбранд е стиснал китката му толкова силно, че го накара да трепне. Докато ликуването утихваше, Келбранд заговори отново и този път чух думите му:
— Кажи им, старче.
Местра-дирмарът заскърца със зъби, унижението и болката изкривяваха лицето му в гримаса. Още тогава разбрах, че това е повратен момент, в който се решава кой е истинският водач на Хаста.
— През вас стои Келбранд Рейерик! — извика повторно към тълпата великият жрец, оголил зъби. В думите му се долавяше яростта на победен. — Който от днес насетне ще бъде известен като Мрачния меч!
1.
Стрелата се заби в дънера на един бор на сантиметър от главата му. Вейлин Ал Сорна се втренчи в нея, докато тя трептеше пред очите му. Усещаше жилването по носа си и струйката кръв, оставена от назъбения ѝ връх. Не беше чул стрелеца, пуснал стрелата, нито издайническото поскърцване на лъка и бръмването на тетивата.
За един наблюдател реакцията му би изглеждала мигновена — претърколи се вдясно, застана на колене, обтегна лъка и пусна стрелата с едно-единствено плавно движение. Но той знаеше, че е бавна, още докато гледаше как стрелецът, тичащ ниско приведен и вдигнал рог към устните си, получава стрелата право в гърба и пада мъртъв. Бавно.
Отстрани се чу тихо шумолене и Елеса се показа от папратите наоколо с лък и стрела в ръка.
— Лагерът, вуйчо — каза тя, леко задъхана от нетърпение и понечи да стане. — Трябва да действаме бързо…
Думите ѝ замряха, когато Вейлин посегна да запуши устата ѝ с длан, прилагайки достатъчно сила, за да я накара да остане клекнала. Задържа я така, докато не дойде следващата стрела, която излетя от горския листак и се заби в земята само на няколко стъпки от тях. Инструктор Хутрил би я нарекъл „търсеща стрела“. Винаги полезна за изкарването на плячката на открито. Но не и днес.
Вейлин погледна тъмните втренчени очи на Елеса и вдигна своите към върховете на дърветата, преди да свали ръката си. „Той няма да надуе още рога си — каза ѝ на езика на знаците, на който така усърдно я бе учил през последните месеци. — Това би разкрило позицията му. Аз ще изтичам надясно.“ Обърна се и се напрегна, готвейки се за спринт, а после спря и добави: „Не пропускай“.
После скочи на крака и закриволичи между дърветата, като тупкаше с крака по земята. Този път чу бръмченето на тетивата и се хвърли зад широкия дънер на прастар тис. С крайчеца на окото си зърна как от разцепената кора полетяха трески. Секунда по-късно се разнесе звън на друга тетива — по-ниска нота с почти музикална прецизност, която говореше за мощта на оръжието и вещината на неговия собственик. Кратка пауза, после се чу тупването на тяло, паднало отвисоко на земята.
Вейлин остана присвит зад тиса, затворил очи, докато ушите му попиваха песента на гората. След малко чуруликането на птиците, притихнало заради това натрапничество, започна да се връща и вятърът не носеше вече дъх на потни уплашени мъже.
Той се показа иззад скривалището си и видя, че Елеса претърсва усърдно трупа на бандита, който стрелата ѝ бе свалила от дървото. Движенията ѝ бяха бързи и опитни и в ръцете ѝ нямаше и помен от треперене, въпреки че току-що бе отнела живота на човек. Вейлин знаеше, че е убивала и преди, в Кумбраел, по време на един кратък и бързо потушен бунт на вечно размирните Синове на Верния меч. „Това никак не я смущава — бе написала Рева в писмото, което прати на север заедно с приемната си дъщеря. — Което мен лично ме смущава много.“
Той не виждаше в това момиче голяма прилика с Рева, което не бе чудно, като се имаше предвид, че двете нямаха кръвна връзка. Нейната коса бе черна, а очите ѝ — тъмни, и тя бе може би два-три сантиметра по-ниска, макар и с малко по-дебели крайници. И все пак този видим имунитет срещу ефекта от убиването бе разпознаваема семейна черта, която тя явно бе забърсала отнякъде. Черта, обща за нея и мъжа, когото наричаше „вуйчо“.