— Сини камъни — каза тя, като захвърли кесията на мъртвеца и му показа шепа лъскави лазурни камъчета. — Увити в памук, за да не тракат. — Килна глава и огледа трупа. — Поне си е разбирал от работата. — Вдигна очи към Вейлин, преди да добави ухилено: — Но не достатъчно.
Вейлин приклекна, за да вземе лъка на мъжа — ловно оръжие, типично за всички васални на Кралството, освен Кумбраел. Знаеше, че ако мъжът бе имал дълъг лък и умееше да го използва, вероятно сега щеше да е мъртъв.
— Провери му скалпа — каза той на Елеса и тя покорно свали вълнената шапка на мъжа и разкри обръсната глава. Вейлин обърна главата на трупа с ботуша си, докато не го намери: груба татуировка, която образуваше тъмночервено петно сред наболите сиви косми. — Кървавите врабци — каза и се отдалечи.
Убитият от него бандит лежеше на двайсетина крачки оттам, по очи, и стрелата на Вейлин стърчеше от гърба му почти отвесно. Той я измъкна, пъшкайки от усилието да освободи назъбения връх от костеливия капан на гръбнака, а после преобърна трупа.
— Джумин Век — каза, след като погледна петнистото сипаничаво лице.
— Познаваш ли го? — попита Елеса.
— И още как. Арестувах го по заповед на кралицата преди четири години. Той бе оставил диря от убийства, изнасилвания и грабежи по всички пътища в Ренфаел, преди да стигне до Пределите. Натоварих го на един кораб, за да го качат на бесилката във Фростпорт.
— Явно е успял да избяга.
„Или е подкупил някого, за да го пуснат“, помисли си Вейлин. Напоследък това се случваше прекалено често. След като в Северните предели можеше да се натрупат толкова пари с крадене и контрабандно прекарване на плячката, изглеждаше, че всеки престъпник има достатъчно средства, за да си купи свободата. Като Владетел на кулата и следователно назначен от кралицата наместник на тази земя, честотата, с която Вейлин бе принуден да залавя повторно отрепките на Кралството, го лишаваше от скрупули по отношение на спазването на кралския указ срещу незабавната екзекуция.
— Той също ли е Кървав врабец? — попита Елеса.
— Не. — Вейлин свали шапката на Джумин Век, разкривайки гъста и мазна коса. Хвана мъжа за брадичката и завъртя главата му, за да разкрие по-сложна рисунка, татуирана върху жълтеникавата плът на шията му. — Проклетите плъхове. Те са предимно опозорени бивши кралски гвардейци.
— Значи днес сме се срещнали с две банди?
— Съмнявам се. Лорд Орвен изтреби повечето Кървави врабци миналата зима. Изглежда, Плъховете са приели някои оцелели.
Взе кесията на злочестия Джумин Век и откри, че в нея има две бучки злато и няколко сини камъка.
— Носът ти кърви, вуйчо — отбеляза Елеса, когато Вейлин се изправи.
Той свали едно парцалче от колана си, потопи го в малко шишенце масло от кор и го притисна към резката на носа си. Преглътна едно сумтене на болка, когато парещата смес проникна в раната. Все му се струваше, че когато бе млад, не пареше толкова.
— Иди да доведеш другите — каза на Елеса, след като наплиска лицето си с вода от манерката, за да отмие останалата кръв. — Ще се видим в края на каньона. И, Елеса — добави, когато тя се извърна. — Сините камъни.
Той протегна ръка и срещна погледа ѝ, докато тя не изсумтя раздразнено и не му даде камъните, като измърмори:
— Караш ме да ловя отрепки без никакво възнаграждение.
— Майка ти те прати при мен да те обучавам. Ако искаш платена работа, има предостатъчно такава в Северната гвардия или в мините. По закон, докато не бъдат продадени, сините камъни и златото принадлежат на кралицата. Знаеш го. — Прибра камъните в джоба си и кимна рязко. — Върви.
Оказа се, че лагерът на бандитите всъщност е укрепление, състоящо се от полукръгла ограда от колове, която се издаваше в дъга пред източната стена на един каньон, известен като Ултинова клисура. Бе наречен в чест на най-прочутия миньор на Пределите — човек, за когото Вейлин имаше хубави спомени от Освободителната война.
Винаги весела душа, Ултин се бе върнал в Пределите със заповед от кралицата да изстърже цялото богатство от мините, за да напълни кралската хазна с цел покриване на растящите военни разходи. Като признание за усилията му, бе обявен за Меч на кралството — титла, която се придружаваше с щедра пенсия. Ултин учтиво бе отказал на Вейлин да поеме поста Главен надзирател на минното дело. Вместо това се оттегли в едно малко имение край Северна кула, където през следващите три години се пропи до смърт. „Беше заради войната, милорд — каза вдовицата му на Вейлин в деня, когато предадоха тялото на съпруга ѝ на огъня. — Всички онези погубени души, погубени деца. Мъжете, които загуби при Алтор… всичко това. Не можеше да си го избие от главата.“