Вейлин отдели време за една кратка мисъл в памет на Ултин, преди да съсредоточи вниманието си върху укреплението. То явно бе построено наскоро; коловете, образуващи защитните стени, още бяха зелени и неизсъхнали, макар че изглеждаха достатъчно здрави. Обитателите му бяха вдигнали наблюдателен пост на върха на стената на каньона, откъдето без съмнение се разкриваше отлична гледка. Вейлин знаеше, че теренът на изток се състои от половин миля гола каменна плоча, по която никакви нападатели не можеха да се приближат незабелязани.
По дъното на каньона също липсваше прикритие, но то беше и по-тясно, което позволяваше бърза атака. Въпреки това Вейлин не беше във възторг от тази перспектива и намери новата тактика на укрепяване за обезпокоителна. Обикновено разните банди престъпници и контрабандисти се настаняваха на временни лагери дълбоко в гората или по трудно достъпните чукари, откъдето да нападат пътищата на керваните. Сега обаче изглеждаше, че тази конкретна група е предпочела постоянен дом. „Да не би да стават по-дръзки? — зачуди се той. — Или просто по-отчаяни?“
Долови съвсем лек признак за приближаването на кумбраелеца: тихо шушнене на еленова кожа по тревата, преди мъжът да се появи до него, легнал по корем като самия Вейлин.
— Милорд — каза той.
— Господин Високо копие. — Вейлин погледна назад и видя бойния отряд на Мечия народ да се появява предпазливо от гората, държаха копията и лъковете ниско, за да не се очертават на фона на небето.
— Виждате, че е както ви казахме — каза Високото копие и кимна към укреплението на бандитите. През последните години Вейлин често се бе замислял върху факта, че по лицето на Високото копие бяха останали само съвсем смътни следи от мъжа, който някога бе положил големи усилия да го убие. Кумбраелецът все още имаше коравите обветрени черти на отколешен ловец, но огненият блясък на фанатизма отдавна бе угаснал в очите му. Освен дългия лък, който носеше, дрехите му бяха на човек от Мечия народ и той говореше съвсем свободно езика им, който Вейлин все още не съумяваше да усвои. Макар че Вейлин не спираше да мисли за него като за кумбраелец, във всяко практическо отношение сега той бе ловец от клана на Мечия народ и това личеше от името, което му бяха дали. Вейлин знаеше, че вероятно никога няма да научи рожденото име на мъжа, и бе доволен от невежеството си.
— Казваш, че си намерил това преди месец? — попита той.
— Преди двайсет и пет дни, за да сме точни. Две седмици по-рано го нямаше. Нашите хора минават оттук сравнително редовно, в реката има много бобри за ловуване.
— И те те видяха?
Високото копие отвърна с мръщене, което бе едновременно развеселено и малко обидено.
— Извинявай. — Вейлин се обърна пак към укреплението. — Колко често излизат на набези?
— Тъкмо това е любопитното, милорд. Доколкото мога да преценя, не излизат. В околната местност има много малко следи — само такива, каквито бихте очаквали от редки ловни дружинки. През повечето време просто си стоят вътре. Честно казано, изкушавахме се да ги оставим на мира, но старейшините решиха, че трябва да зачетем договора си с Човека от кулата.
Вейлин кимна в знак на благодарност. Откакто бяха получили разрешение да се заселят в Пределите след принудителната им миграция от ледената пустош на север, хората от Мечия народ винаги се бяха показвали лоялни, пък макар и изолирани поданици на Кралството.
— Кажи им, че съм им благодарен за вниманието.
— Ще им кажа, милорд. Освен това две трети от плячката, след като свършим, също ще подчертае високото ви уважение към Мечия народ.
Вейлин преглътна въздишката си. След като бе помилван и бе намерил дом при Мечия народ, Високото копие бе изоставил религиозния фанатизъм, който го бе довел в тази земя с намерението да убие Владетеля на кулата. Вместо това в последно време запасите ревностен плам на кумбраелеца бяха вложени изцяло в ролята му на главен преговарящ на приемното му племе и той гореше от желание да го предпази от алчността на жителите на Кралството.
— Половината — каза Вейлин. — Включително печалбата от продажбата на всяко злато и сини камъни, които намерим.