Ловецът сякаш се канеше да започне спор, но спря, понеже чу зад себе си силно цъкане. Вейлин се обърна и видя дребничка млада жена, приклекнала наблизо, с млад черен мечок до нея. Името на жената бе Железнооката и лесно се виждаше защо го е получила от намръщения поглед, който отправи към Високото копие. Като последната останала шаманка на Мечия народ, тя бе най-близкото нещо, което имаха до върховен вожд. Освен това бе жена на Високото копие и майка на трите им деца.
Тя цъкна отново с език, преди да каже на съпруга си на насечен, но ясен език на Кралството:
— Не бъди груб. — После се обърна към Вейлин и добави: — Половината е достатъчно, Човеко от кулата. Но трябва да има кръвна цена за всеки ловец, призован да се влее в Зеления огън.
— Разбира се. — Вейлин кимна, преди да върне вниманието си върху укреплението. Преброи дузина стражи по стената, всеки въоръжен с лък или арбалет. Щом осъзнаеха, че ги атакуват, без съмнение и други щяха да се присъединят към тях, което означаваше, че един щурм по дъното на клисурата неизбежно ще струва живота на доста бойци. Освен четирийсетината Мечи хора той разполагаше и с шейсет Северни гвардейци, които със сигурност щяха да предрешат изхода, независимо колко стрели пращат бандитите срещу тях.
— По-добре да изчакаме да се стъмни, милорд — каза Високото копие, явно проследил посоката на мисълта му. — В полунощ лесно бихме могли да се доберем на петдесет крачки от стената и да пратим един залп, за да прикрием щурма на портата. Няколко удара с прилично голям таран би трябвало да са достатъчни, за да проникнем вътре.
— Те ще очакват разузнавачите им да се върнат по мръкване — каза Вейлин и поклати глава. — Да чакаме до полунощ ще отнеме твърде дълго. — Замисли се за момент, после кимна към мечока до Железнооката. — Има ли си име?
— Малки зъби — отвърна Железнооката и прокара ръка през гъстата козина на мечока. Той изсумтя доволно и я побутна с муцуната си в отговор.
— Животното на Мъдрия мечок се казваше Железен нокът — спомни си Вейлин. — Той го носи през целия път по леда до земята на Тъмните сърца. Там водихме голяма битка. Знаеш ли за това?
Железнооката се намръщи пак и кимна предпазливо. Старият шаман не се бе върнал от леда и нито Мечият народ, нито някой друг бе разбрал какво е станало с него. Вейлин знаеше, че те все още се надяват той да се върне, и фактът, че това не ставаше, определено им бе болно място.
— Знам — каза шаманката.
— Железен нокът беше смел — каза ѝ Вейлин. — Колко смел е Малки зъби?
Тръгнаха в момента, щом слънцето се скри зад източните върхове. Вейлин, заедно с Високото копие, Железнооката, Елеса и дузина Северни гвардейци, се спусна тихо в клисурата. Прекосиха тясната, но бързо течаща река по средата на каньона и пропълзяха оставащите няколкостотин крачки до плитка впадина на един изстрел с лък от укреплението. Когато спряха, Вейлин кимна на Железнооката. Шаманката прокара ръка по муцуната на Малки зъби, преди да се втренчи в очите му. След кратка пауза мечокът и шаманката замигаха в синхрон, преди животното да се отдалечи тичешком в мрака към южната част от стената на укреплението.
— А сега какво, вуйчо? — попита шепнешком Елеса и това предизвика остър поглед откъм Вейлин.
„Говори с ръце!“ каза ѝ той раздразнено със знаци.
Тя наведе глава и ръцете ѝ се раздвижиха с неохотно разкаяние. „Извинявай“.
„Сега ще чакаме — каза ѝ той и кимна към лъка ѝ. — Бъди готова.“ Загледа я как поставя стрела на тетивата, стиснала с тънките си, но здрави ръце сложно резбования лък. Оръжието бе истинска прелест, изработено от планински бряст и украсено с военни мотиви, издялани с майсторска ръка. „Лък на Арен — беше го нарекла Рева. — Може би последният на света. Загубих брат му в Борелианския океан. Обявила съм награда от сто жълтици за всеки, който ми донесе още един. Засега никой не я е поискал.“
Той знаеше, че за това оръжие се говори, че притежавало нещо като божия благословия. По-ревностните последователи на Световния отец и Благословената дама приписваха свръхестествена сила и точност на това практически обикновено парче дърво, но подвизите, които бе виждал да вършат Рева и дъщеря ѝ с този лък, често го караха да се чуди.
Той премести поглед към Железнооката и видя празнотата в очите ѝ, докато тя лежеше неподвижна до съпруга си. Вейлин знаеше, че умът ѝ е другаде. Тази гледка предизвика у него прилив на спомени: за друга жена, седяща на склона на един хълм далеч във времето и пространството, с празни очи, докато душата ѝ се рее свободна от тялото…