Вейлин се извърна и разкърши пръсти, за да прогони внезапното треперене, преди да сложи стрела на тетивата си.
— Той се катери… — каза Железнооката след малко, все още с разфокусиран поглед и глас малко по-силен от съскане в мрака. — Стига до върха… Там има човек… — Спазъм пробяга по лицето ѝ, устните ѝ се отдръпнаха назад в ехо на озъбване, преди спокойното ѝ изражение да се върне. — Вече няма… Въздухът мирише на пиене и петолистник… Мъже спят и хъркат, други обикалят по стените… Всички очи са насочени навън, не навътре.
Бръчки прорязаха челото ѝ и тя килна леко глава, сякаш се напрягаше да чуе нещо.
— Гласове… двама мъже спорят… Говорят за разузнавачи… за мъже, които би трябвало вече да са се върнали, но не са.
— Портата — каза Вейлин, макар да се съмняваше, че тя може да го чуе в това състояние.
Железнооката потъна в мълчание, което сякаш се проточи дълги минути, макар че вероятно бяха минали само секунди. Вейлин смушка Елеса да мълчи, когато тя изсумтя от нетърпение.
— Той е там… — прошепна накрая Железнооката. — Портата е вързана със здраво въже… Зъбите му са малки, но остри, а челюстите му — силни…
Ръцете на Вейлин зашаваха пред очите на Елеса. „Първият и вторият отляво“, каза ѝ той, преди да посочи към стражите на стената. Примъкна се до Високото копие, доближи устни до ухото на кумбраелеца и зашепна тихо:
— Двамата отдясно. Стреляй, когато стрелям аз.
Елеса и Високото копие се надигнаха и опънаха лъковете, Вейлин също. Съсредоточи се върху двамата стражи непосредствено над портата, които още спореха, в пълно неведение за мечката, която гризеше усърдно въжетата долу. Разстоянието бе малко над сто крачки. Той може да не беше най-добрият стрелец, излязъл някога от Дома на Шестия орден, но не беше и най-лошият.
Чу как Железнооката изпусна тиха въздишка, последвана от скърцането на отварящата се порта, зад която се показа Малки зъби, дъвчещ доволно парче въже. Вейлин видя, че мъжете на стената изведнъж забравиха за спора си, изпъна лъка и пусна една стрела към по-високия. Елеса и Високото копие също стреляха само част от секундата по-късно и стрелите им полетяха през нощния въздух, за да съборят стражите от стената. По-ниският от двамата бандити реагира бързо и приклекна, но не и преди втората стрела на Вейлин да го улучи в рамото. Той падна от стената и тупна тежко до отворената порта. Закрещя уплашено, щом видя мечката, която го посрещна с любопитно ръмжене. Виковете му секнаха, когато Вейлин снижи прицела си и прати трета стрела през портата право в гърдите му, като промърмори една ругатня. Беше се надявал да влязат, без да вдигнат тревога, ала битките рядко се развиваха по план.
— Северна гвардия, напред! — извика Вейлин, надигна се и посегна през рамото си, за да изтегли меча. Втурна се към портата, следван по петите от Северните гвардейци. Чу как ловният рог на Високото копие надава пронизителен зов към другите, които чакаха в гората.
Няколко бандити излязоха със залитане от сенките, в различна степен на разсъблеченост, и се опитаха да преградят портата. Опитът им бързо бе осуетен от Малки зъби, който започна да се върти и да размахва лапи, създавайки хаос сред тях. Един мъж отстъпи със залитане от звяра, хванал се за кървящата ръка, и се озова право на пътя на Вейлин, когато той стигна до портата. Направи грешката да извади ножа от колана си и умря заради това — Вейлин заби ловко върха на своя Меч на ордена през ребрата му, прониза сърцето му и го остави на колене, с шуртяща от устата му кръв.
Останалите защитници бързо бяха посечени от Северните гвардейци, макар че псувните и заплахите, които крещяха по време на кратката, но ожесточена битка, гарантираха, че и последните останки от изненадата вече са се изпарили. Вейлин се огледа и видя, че зад стената от колове има само няколко колиби и нито една сграда, достатъчно голяма да подслони такъв брой хора, колкото трябваше да живеят тук. Скоро обаче погледът му кацна върху една дупка в стената на каньона. Това бе типична минна галерия, обичайна за Пределите, укрепена с дървени греди и достатъчно широка, за да могат през нея да минат пет или повече мъже едновременно.
„Те не са дошли тук да грабят богатства — заключи Вейлин. — Дошли са да ги копаят.“
Можеше да чуе надигаща се гълчава от вътрешността на мината, придружена от трепкаща светлина на факли, която се усилваше с всяка секунда. Знаеше, че експлоатацията на една мина изисква много работници, може би доста повече, отколкото очакваше да намери тук.