— Строй се! — викна на Северните гвардейци, а после се обърна към Елеса и Високото копие и кимна към една близка стълба. — Качвайте се на стената. Стреляйте веднага щом се покажат и вижте дали можете да ги спрете на входа.
Сложи нова стрела на тетивата и зае позиция в центъра на гвардейската редица. Хвърли поглед назад и видя, че останалите гвардейци и Мечи хора напредват бързо по дъното на каньона. Ако се съдеше по звуците, идещи откъм входа на мината, Вейлин се съмняваше, че ще пристигнат, преди битката да се е разразила.
— Никакво отпускане, момчета — каза той на гвардейците. — Не искате да съобщавам на семействата ви, че сте загинали от меча на някаква си отрепка, нали?
В отговор получи хор от мрачни потвърждения и даже няколко кискания. Онези, които бяха въоръжени с лъкове, сложиха стрели на тетивите, а другите стиснаха по-здраво мечовете. Те бяха предимно ветерани от Освободителната война. Бяха се сражавали по целия път от Кралството до портите на Волар и бяха станали свидетели на безчет ужаси, така че нямаше да се поддадат на страха пред някакви си бандити, колкото и да са много.
Вейлин изпъна наполовина лъка си, вперил очи в тунела, който вече сияеше ярко от приближаващите факли. Намръщи се от звуците, долитащи отвътре. Отначало бе помислил, че това е гълчавата на отчаяни мъже, които се въоръжават за битка, но сега осъзна, че безредните викове наподобяват шума на сражение. Това продължи известно време, без нов враг да се покаже от мината, с много крясъци на ярост, а по-късно и на ужас.
Внезапно какофонията секна и за момент настъпи зловеща тишина, преди на входа да се появят две фигури. Те се очертаваха на фона на сиянието; едната бе изправена в цял ръст, а другата стоеше на колене. Вейлин забеляза, че изправената фигура сякаш държи коленичилата за врата. Коленичилият мъж се бореше, но другият го разтърси, за да го накара да замре неподвижно, и докато го правеше, Вейлин чу отчетливото дрънчене на верига. Долавяйки изскърцването на обтегнат лък горе на стената, Вейлин пристъпи напред и вдигна ръка.
— Стой! — извика той и хвърли поглед нагоре, за да види как Елеса сваля лъка си и се намръщва озадачено.
— Чакайте тук — каза Вейлин на Северните гвардейци и подхвърли лъка си на най-близкия. Приближи се до мината, като държеше меча си ниско встрани и бе вдигнал разтворена лявата си длан. Спря, когато вече можеше да различи ясно двете фигури, и откри, че познава едната, но не и другата.
— Термин Реск — каза той, присвил очи срещу коленичилия. Реск бе набит мъж на средна възраст, бивш сержант от Кралската гвардия, а сега главатар на Проклетите плъхове със страховита репутация. Реск изхъхри нещо в отговор; думите му, дали бяха молба или израз на непокорство, бързо бяха задавени от затягане на веригата около врата му. Дебелите пръсти на бандита задращиха по железните брънки без никакъв ефект, а главата му все повече заприличваше на трепкащ почервенял мехур.
Погледът на Вейлин се плъзна нагоре по веригата към гривната на китката на мъжа, който държеше Реск. Беше с два-три пръста по-висок от него. Голите му гърди бяха широки и покрити с впечатляващи мускули, както и с множество белези — някои от тях скорошни, — и Вейлин разпозна издайническите следи от бич. Потта от скорошното усилие блестеше върху тъмната кожа на мъжа и той срещна погледа на Вейлин с хладен, оценяващ взор изпод вежди, по които се редяха прецизно разположени бледи белези.
— Далеч си от империята — отбеляза Вейлин на алпирански.
При тези думи очите на мъжа се присвиха. По цвета на кожата му Вейлин бе разбрал, че е от южните провинции, където невинаги знаеха имперския език, но зърна върху лицето му разбиране.
— Това не е моя империя — отвърна мъжът. Алпиранският му беше с акцент, но правилен. Той подръпна веригата и накара Реск да изпъшка от болка, с оцъклени вече очи. — Ти си враг на този?
— Той е… разбойник — отвърна Вейлин, използвайки думата, с която най-често се наричаха бандитите в Алпиранската империя. — Аз налагам закона по тези земи.
— Значи служиш на нея. — В очите на високия мъж заблестя нещо, което Вейлин разпозна: надежда. — Служиш на Огнената кралица.
— Тя не харесва това име. — Вейлин се поклони официално. — Вейлин Ал Сорна, граничен лорд на Северните предели по милостта на кралица Лирна Ал Ниерен. А ти си?
Видя как към надеждата на високия се добави и друго чувство; веждите му се свиха в израз на разпознаване, какъвто Вейлин не бе виждал от много години.
— Алум Ви Мореска — каза той и мускулите на предмишницата му се издуха, когато юмруците му стегнаха веригата. В отговор Реск нададе едно последно задавено гъргорене и увисна безжизнено, а всяка светлина в изцъклените му очи угасна. — Моля за убежище — каза Алум Ви Мореска и разви веригата от трупа на Реск с умело извъртане на китките. — За себе си и моя народ.