— Хайде — каза той, обърна се и хукна към стълбите.
Докато се отдалечаваха от стената, Черепите се разгърнаха напред, а Вейлин, Елеса и Джила останаха в тила. Докато тичаха, войниците разбиваха с копията си всяко гърне с масло, което видят. Запалителната течност напояваше въглищата и правеше улиците хлъзгави. Щом стигнаха до един кръстопът на петдесетина разкрача от западната порта, Вейлин даде заповед и всички спряха. Джила моментално се обърна и вдигна ръце към преследващите ги сталхасти, изпълнили улиците зад тях — те се носеха разярени напред, в пълно неведение за капана, който щеше да бъде задействан.
Огън изригна от въздуха току пред разперените длани на Джила и две струи се насочиха надолу и встрани, за да възпламенят маслото и въглищата, преди да подпалят къщите. Пожарът лумна почти мигновено. Червено-оранжева завеса обхвана улицата от край до край и сталхастите се превърнаха в тъмни гърчещи се фигури, които бързо рухваха и ставаха на пепел.
— Ела! — каза Вейлин и хвана Джила за ръка, докато тя се взираше в нанесеното от нея опустошение. Първоначалната огнена стихия отслабна и се видя улицата — претъпкана със свити на кълба почернели трупове, с горящи къщи от двете страни. Пожарът вече бе плъзнал към околните улици и нощното небе бе скрито от димен покров.
— Не можем да се бавим тук — каза той и повлече младата Надарена със себе си. Тя запали още четири огъня на кръстовищата, през които минаха, този път необезпокоявани от преследващи ги врагове. Вейлин вече бе минавал по този маршрут няколко пъти с Черепите с надеждата да го запамети, защото знаеше, че димът ще направи ориентирането почти невъзможно. Планът беше всяка от трите подпалвачески групи да върви навътре по спирала, за да си гарантират максимален брой запалени пожари. Както винаги, този план бързо се разпадна, щом се сблъска с реалността на битката. Огньовете се разпространяваха много по-бързо от очакваното, което наложи постоянно да сменят курса, избягвайки една горяща улица след друга. Гледката на пламъците, събиращи се в огнена стихия, която подпалваше дървета, докато се виеше в криволичещ танц през един малък парк, убеди Вейлин, че са причинили цялото унищожение, което искаха.
— Ефрейтор! — извика той на Чо-ка. — Насочете се към второто ниво!
Адският огън бе породил вихрушка от пламтящи останки и те трябваше да ги избягват, докато тичаха. Силата на вятъра растеше с всяка секунда и стана толкова голяма, че събори някои войници. Вейлин видя как един нещастник бе запратен във вътрешността на горяща къща, преди другарите му да успеят да го хванат за размаханите ръце. Чо-ка извика заповед да продължават, предотвратявайки всякакви опити за спасяването му, защото вече бе ясно, че всяко забавяне би означавало смърт.
Димът и горещината се разсеяха малко, когато наближиха северната порта на втората стена. Войниците вече кашляха непрекъснато, лицата им бяха оцапани с пот и пепел и неколцина рухнаха и започнаха да повръщат върху паветата. Вейлин ги накара да станат и ги подкара напред с ритници и удари. Сега не беше време за нежности.
Скоро димът се разреди до лютива мъгла и разкри гледка към отворената порта. Вейлин видя как въоръжени фигури се появиха от дима вдясно от тях, но тревогата му се стопи, щом зърна червените им брони.
— Гореща работа, милорд — изграчи ефрейтор Вей, като спря наблизо. — Загубих неколцина — добави и посочи към хората си. — Можеше да е и по-зле. Мисля, че изпекохме цял полк от ония копелета.
— Килен? — попита Джила с ококорени ярки очи върху почернялото си лице.
— Тук съм! — обади се Надареният и се появи от димния облак, почти носеше Цай Лин. Дай-ло едва се влачеше, почернялото му от сажди лице бе отпуснато, а очите му — размътени.
— Приближи се прекалено много до една аптека — обясни Килен. — Сярата има склонност да избухва при най-малкия допир с пламък.
— Вкарай го вътре — каза Вейлин и махна към портата.
Надареният кимна, обърна се, а после се вцепени със смаяно ахване, когато една брадва долетя от дима и се заби право в гърба му. Отчаяният писък на Джила прониза ушите на Вейлин и той се завъртя, за да се изправи срещу нещо, сякаш излязло от кошмар.
Сталхастът връхлетя от виещата се мъгла с вдигната сабя и оголени зъби. Беше висок, здраво сложен мъж и би представлявал внушителна гледка по всяко време, но сега изглеждаше ужасяващ заради факта че бе обвит от главата до петите в пламъци. Те се виеха от ръцете му, от разветите му плитки, от ботушите му. Вейлин виждаше разранената лъщяща плът на врата му, изгорен чак до гръкляна, така че ревът на мъжа излизаше като влажно гъргорене, докато се приближаваше. Вейлин парира замаха на сабята му само по инстинкт, пристъпи под последвалия удар и се насили да приеме реалността на ставащото. „Още един ужас — реши той и стовари меча си, за да отсече протегнатата ръка на сталхаста. — Виждал съм много.“