— И Джукар, и Ам Лин бяха на стените — каза Вейлин. — Те не усетиха Надарени сред пламъците, освен един. Той беше там.
— И това е било достатъчно, за да продължат да се бият? — Норта повдигна вежда и поклати глава. — Може би все пак той наистина е бог. Шегичка, братко — добави, като видя свирепия поглед на Вейлин. — Гледай го откъм хубавата му страна. Ако той наистина е бил сред всичко това — Норта посочи към опустошения град долу, — може да сме го убили, копелето му с копеле.
Погледът на Вейлин се плъзна по забулените в дим улици. Изпитваше същата сигурност, която някога му вдъхваше песента. „Вече нямам песен“, напомни си той и почувства старото болезнено съжаление, което знаеше, че вероятно никога няма да заглъхне. Но сигурността си оставаше.
— Не — каза той. — Не сме го убили.
Малко по-късно отидоха до храма; Вейлин искаше да види как е Джила, която бе оставил на грижите на Шерин. Щом мина през портата към най-горното ниво, спря, понеже забеляза Чо-ка и дузина Черепи да спорят с офицер от градския гарнизон. Офицерът имаше зад себе си взвод копиеносци, всички със същото презрително изражение като неговото, докато говореше с бившите затворници.
— Ще заповядам да те бичуват, чуваш ли! — изръмжа той, мушкаше с месестия си пръст Чо-ка в гърдите. — Безполезна крадлива отрепка!
Раздразнение пробяга по лицето на ефрейтора и ръката му посегна към ножа на колана му, но той спря, щом зърна приближаващия се Вейлин.
— Милорд! — каза той и се изпъна мирно заедно с другите Черепи. Гарнизонният офицер и другите последваха примера му, но с видимо по-малко усърдие.
— Проблем ли има? — поинтересува се Вейлин.
— Хванах тази паплач да се занимава със старите си навици, милорд! — каза офицерът. Вейлин позна в него един бивш сержант, наскоро произведен в капитан поради загубата на много офицери при първата атака. Мъжът притежаваше типичното мръщене и поведение на човек, прекарвал повечето си време в борба с престъпниците, вместо с чуждестранни нашественици. Такива хора винаги бяха полезни, но повече в мирно време, отколкото във война.
— Хванах ги да плячкосват този магазин — продължи капитанът и посочи с брадичка към сградата зад Черепите.
— Това е магазинът за подправки на старата ми баба, милорд — каза Чо-ка. — Само проверявам да видя дали е още непокътнат.
Погледът на Вейлин се плъзна по различните буркани и гърненца в ръцете на Черепите и издутите торби, преметнати през раменете на някои.
— Глупости на търкалета — сопна се капитанът. — Познавам собственичката от години и тя няма някакъв долен боклук за внук.
Като видя опасната искрица, появила се в очите на Чо-ка, Вейлин пристъпи между тях и се усмихна одобрително на капитана.
— Заслужавате похвала за своето усърдие, капитане. Бъдете сигурен, че генералът ще чуе за това. Засега ще съм ви благодарен, ако оставите работата в мои ръце. Тези мъже бяха набрани от мен, нали разбирате? Мой дълг е да ги накажа, като се има предвид колко опозорен се чувствам, че са предали щедростта ми.
Капитанът се изпъна, все така намръщен. На Вейлин му беше ясно, че нищо не би му харесало повече от това да задоволи инстинктите си на пазител на закона с бичуване или дори обесване. Все пак споменаването на генерала сякаш бе достатъчно да го убеди, защото той се поклони сковано и се отдалечи, като изръмжа на хората си да го последват.
— Това наистина ли е магазинът на баба ти? — попита Вейлин Чо-ка, след като отрядът на капитана сви зад един ъгъл.
— Всъщност на сестра ѝ — отвърна контрабандистът и сви рамене. — Но тя винаги ме е обичала. — И дари Вейлин с усмивка, която помръкна, когато не срещна отговор.
— Върнете тези неща — каза Вейлин и кимна към плячката им.
— Какво значение има сега? — попита един от Черепите, провлачваше уморено думите. — Магазинът така или иначе скоро ще бъде разру…
Думите му секнаха рязко, когато Чо-ка се завъртя и го зашлеви през лицето. Протестиращият залитна назад с окървавена физиономия, но ограничи отговора си до свиреп поглед и се изпъна мирно.
— Моите извинения, милорд — поклони се Чо-ка на Вейлин. На лицето му бе изписано заучено неутрално изражение, което не се хареса на Вейлин: липса на предизвикателство, която говореше за спешна нужда да се сложи край на тази конфронтация.
Погледът на Вейлин се стрелна към магазина, а после обратно към все още кланящия се ефрейтор.
— Там вътре има ли нещо, за което трябва да знам? — попита той.