— Само множество подправки, милорд. Докопахме две свински плешки, нали разбирате? Искаме да подправим малко месото.
Продължаваше да го човърка чувството, че тук има нещо повече, някаква тайна на престъпното братство, която той не можеше да проумее, не че имаше време или желание да се занимава с това сега.
— И все пак — каза той. — Върнете тези неща. Всичките.
Чо-ка се поклони отново.
— Веднага, милорд.
— Пази си гърба от този — посъветва го Норта, когато продължиха към храма. — Престъпниците са толкова любезни само когато лъжат.
— Стига хората му да продължават да се бият както досега, може да лъже, колкото си иска.
В храма майка Вен го заведе до килията, където бяха сложили Джила. Вейлин спря пред вратата, когато чу отвътре напрегнати гласове.
— Казах ти вече — говореше категорично Луралин. — Не знам!
— Моята песен пее друга мелодия — отвърна Ам Лин. Неговият глас бе по-овладян, но също настоятелен.
— Значи може би песента ти е размътена от възрастта. Сред моя народ човек на твоите години би трябвало досега да е имал благоприличието да загине в битка.
Гласът ѝ заглъхна, когато Вейлин влезе. Двамата стояха от двете страни на леглото, на което спеше неподвижно Джила. Луралин извърна глава, скръстила ръце и с някакво напрежение в раменете. Лицето на Ам Лин не издаваше да е засегнат от обидата ѝ, на него бе изписана само сурова решителност.
— Песента е ясна — каза той на Вейлин. — Нещо стърчи в ума ѝ като трън, но тя отказва да го извади.
— О, я ме остави на мира, дърт глупако! — изсъска Луралин, все още извърнала поглед.
Ам Лин понечи да заговори пак, но млъкна, когато Вейлин поклати глава и посочи към вратата. Когато каменоделецът излезе, Вейлин се приближи до леглото и сложи длан на челото на Джила. Кожата ѝ бе студена, но ѝ липсваше леденият мраз от предната нощ.
— Майка Вен ми каза, че сърцето ѝ поддържа постоянен ритъм — каза той на Луралин. — Що се отнася до това кога ще се събуди…
— Тя е дребна, но силна — отвърна Луралин. — Ще се събуди скоро. Макар че аз бих я оставила да спи още малко. Скръбта ѝ ще е трудно поносима.
Вейлин вдигна очи да срещне нейните и откри в тях предпазливост.
— Ам Лин е слушал песента си цял живот — каза той, като се стараеше да говори меко. — Познава я добре и аз вярвам на преценката му.
— Аз пък познавам Истинския сън. Казах ти всичко, което ми съобщи той.
— Виждал съм много неща, които ме карат да се съмнявам в стойността на пророчествата. Но легендите на моята родина говорят за тях като за нещо, което идва неканено, нежелан дар. Ти, изглежда, си различна. Защото можеш да го призоваваш, нали?
— Обикновено да. И както вече ти казах, той е… непостоянен в нещата, които избира да ми покаже.
— Опитвала ли си се, откакто дойдохме тук?
Тя отново извърна поглед и поклати лекичко глава.
— Защо? — попита той. — След като е заложено толкова много?
Тя се извърна настрани.
— Той ми показа много неща, които бих предпочела никога да не виждам — прошепна тихо.
— Значи се страхуваш какво може да ти покаже сега?
Тя премигна и една сълза се търкулна по иначе безизразното ѝ лице.
— Келбранд криеше толкова много от мен. Години наред ме лъжеше, докато аз го обичах. Ами… — Тя се поколеба, преглътна и продължи: — Ами ако това, всичко това, е точно каквото той иска, каквото винаги е искал? Това няма ли да ни направи просто негови марионетки? Той дърпа конците и ние танцуваме като последни глупаци.
— Не марионетки. Фигури на дъска за кешет.
— Кешет?
— Една игра от алпиранската империя, но моята кралица много я обича. Съмнявам се, че на света има човек, който може да я победи в нея, дори и брат ти. Веднъж я попитах къде е ключът към победата в кешет. Тя се засмя и каза, че няма такъв, защото всяка игра е различна, но ключът към загубата е винаги един и същ: предсказуемост.
— Искаш да потърся нов сън, за да разбера изхода от тази обсада.
— Искам да извадиш тръна от ума си. — Той отмахна един кичур от челото на Джила. — Така че нейната саможертва, саможертвата на брат ѝ и толкова много други да не е била напразна. Ще го направиш ли?
Тя избърса сълзите си и промърмори нещо на своя език.
— Какво каза? — попита я той.
— Милосърдието е слабост, състраданието е страхливост, мъдростта е лъжа. — Засмя се тихичко и сви рамене. — Мантрата на жреците на Невидимите, изричана като истина в продължение на векове и отхвърлена по прищявка на брат ми. Той не виждаше полза от нея, защото един бог не се нуждае от други слова, освен своите. Но аз я отхвърлих, защото знаех, че е лъжа. Милосърдието изисква сила, състраданието изисква смелост, а мъдростта задължава да говориш истината. — Смехът ѝ се стопи, тя седна на столчето до леглото на Джила и посегна да хване ръката ѝ. — Ще потърся съня, когато тя се събуди. Иначе умът ми ще е прекалено неспокоен.