Стената на второто ниво имаше само две порти, едната гледаща на север, а другата на юг. Те бяха от дебел дъб, обкован с желязо. Допълнителна защита даваше тежката решетка, която стоеше постоянно спусната, откакто армията се оттегли от долното ниво. Също така, като предпазна мярка, Шо Цай бе разположил два полка в пълен състав близо до всяка порта. Те се състояха от ветерани вместо от новобранци като повечето други части.
Вейлин провери една след друга и двете врати, но не откри никакъв пропуск. После направи пълна обиколка на стените. Беше заповядал полковете да заемат боен строй, като разположи повечето арбалетчици на бойниците над всяка порта. След час крачене покрай редици от предимно млади мъже, които явно повече от всичко искаха да се върнат в леглата си, тигърът на Ам Лин още не се бе появил.
— Какво долавяш? — попита той, щом стигна до Джукар. Следотърсачът стоеше до Ам Лин над северната порта и двамата се взираха в тъмния лабиринт от руини долу. Тази нощ имаше пълнолуние и сребристосинята лунна светлина огряваше порутените стени и отломките, от които тук-там все още се издигаше дим.
— Само Мрачния меч — каза Джукар, шареше с поглед по руините. Беше сложил на лъка си отровна стрела и пръстите му стискаха напрегнато тетивата. — Той е някъде там и чака.
— Никой друг? — притисна го Вейлин.
Следотърсачът поклати глава.
— Каквото и да се размърда днес, ще е негово творение.
Отляво се разнесе хор от официални поздрави, което им показа, че генералът е пристигнал.
— Тези хора не могат да стоят нащрек цяла нощ — каза Шо Цай на Вейлин, щом дойде при тях. — Не и ако очакваме от тях да се бият утре.
— Нещо идва — увери го Вейлин и кимна към двамата Надарени, които продължаваха да се взират в мрака все така зорко.
Шо Цай въздъхна, поглади се по брадичката и погледът му се плъзна по събраните войски, без съмнение отбелязвайки многото оклюмали глави и как бойците се подпират на копията си.
— Тогава още един час — реши той. — После стражата ще бъде намалена наполовина…
— Започва се! — прекъсна го Ам Лин и посочи към нещо далеч сред руините. Вейлин се вгледа и видя голяма пехотна колона, приближаваща се към стените. Напяваните от тях молитви скоро стигнаха до бойниците, този път по-пискливи, което говореше, че са близо до истерия.
— Две хиляди? — предположи Шо Цай.
— Повече от три, бих казал — отвърна Вейлин. Взря се по-внимателно и премигна от изненада. — Не виждам никакви стълби. Нито тарани.
Колоната спря на двеста крачки от портата, прекалено далеч за всички, освен за най-добрите арбалетчици. Напевите им, и без това изпълнени с религиозна жар, добиха по-трескава тоналност. Вече бяха достатъчно близо, за да може Вейлин да ги разпознае като Спасени, мъже и жени с разнородни брони, които те, за негово изумление, започнаха да захвърлят. Нагръдници, ризници и бронирани ръкавици летяха във въздуха и молитвените им напеви се превръщаха в нещо, напомнящо животински вой. Голи до кръста, те засноваха насам-натам, прегръщаха се, преди да се хванат за ръце и да се строят отново, този път образувайки тясна колона по четирима, насочена като стрела право към портата.
— Не им трябва таран — чу Вейлин думите на Ам Лин. — Те са таранът.
Колоната се втурна напред, ускорявайки до спринт. Арбалетчиците над портата започнаха да стрелят още преди Вейлин да е дал заповед. Той видя стотина Спасени да падат при първия залп, но другите продължиха въпреки стрелите, стърчащи от раменете или ръцете им. Някои от падналите се надигнаха на крака и хукнаха да се върнат в колоната, докато тя се приближаваше към портата. Нов залп полетя надолу, преди да са стигнали до дъбовата врата, и Спасените падаха с десетки. Портата се изду под натиска, дървените греди потрепериха, но не се счупиха. Оцелелите Спасени отстъпиха, тъпчейки телата на убитите си събратя, а после се събраха с онези, които ги следваха, и се хвърлиха отново срещу портата.
— Това е чисто безумие — промълви Шо Цай в ужасена почуда, докато градушката от арбалетни стрели продължаваше да взима още жертви измежду Спасените. Колоната се топеше, докато блъскаше по портата, пред нея се трупаха тела, някои се надигаха, за да прибавят своята тежест към щурма, въпреки че бяха пронизани от множество стрели. Портата избумтя, когато юмрукът на плътното човешко множество я удари отново, но все още не даваше признаци да се чупи. Вейлин чуваше сред врявата острия пукот на трошащи се кости.
— Генерале! — извика един от сержантите наблизо и посочи друга колона, приближаваща се от север. Тя наброяваше също толкова хора като първата и също се състоеше от Спасени. Пронизителните им напеви вече бяха започнали и също като другарите си, те бяха захвърлили броните си. Въпреки явното си безумие поддържаха плътна формация, докато атакуваха, тичайки през дъжда от стрели, като му обръщаха не повече внимание, отколкото на лек ръмеж. Втората колона се вряза в останките от първата, портата избумтя отново и пак се чу пукот на строшени кости. Гъстата маса плът връхлиташе срещу портата и блъскаше все по-силно, атакуващите крещяха молитвите си и умираха.