— Ще го сторя. Ами моите хора?
— Сега те са свободни поданици на Великото обединено кралство и могат да правят каквото желаят, в рамките на закона. Обаче — Вейлин разпери ръце наоколо — капитан Нолен ми казва, че тук жилите са богати. Ако искате, в моя власт е да ви дам разрешение да останете. Всички златни мини в Пределите принадлежат на кралицата, но вие ще получавате една четвърт от цената на всеки продаден товар.
— Ние сме ловци, не миньори.
Вейлин хвърли поглед към скупчените наблизо морески. За разлика от Алум, повечето бяха слаби като клечки и с хлътнали от глад бузи, по мнозина от тях лъщяха рани от скорошно бичуване.
— Твоите хора имат нужда от дом — каза Вейлин. — Поне засега. Що се отнася до лова, гората наоколо е ваша чак до широката река на север. По-нататък земята принадлежи на Мечия народ. Те са щедри хора, но ревниво пазят ловните си полета.
Алум извърна поглед, а сбърченото му чело показваше едновременно озадачение и размисъл.
— Аз не съм вожд на клана Мореска. Той загина в битката с пиратите. Но с него бяхме братя по война, ако не по кръв. Заедно откликнахме на призива на император Алуран, когато вашите хора дойдоха да заграбят пристанищата по Еринейското крайбрежие. Заедно марширувахме с войската и заедно станахме свидетели на нощта, когато мъжът, наречен Убиецът на Надеждата, излезе от пустинята, за да стовари връз нас огън и ярост. — Той премигна и срещна погледа на Вейлин. — Името, което са ти дали, не изглежда подходящо.
Тих смях се откъсна от устните на Вейлин и той сам се изненада от скритата в него горчивина. Сега всичко това му се струваше толкова далечно и все пак името Убиецът на Надеждата оставаше с него като дрипаво, вмирисано наметало, което никога не би могъл да захвърли.
— По онова време беше подходящо — каза той. — Но оттогава съм си спечелил още няколко.
— Смятам всеки кръвен дълг за изплатен от действията ти тази нощ — каза Алум и в гласа му имаше тържествена нотка, която създаваше впечатление за официално споразумение. — Но все пак струва ми се, че везните са наклонени в твоя полза. Въпреки това… — Погледът на Алум се плъзна към малката групичка пленени бандити. — Виждам, че трябва да те помоля за още нещо.
— Не можеш да обесиш този, вуйчо. Прекалено е хубав. — Елеса удостои пленения бандит с усмивка и прокара пръст по челюстта на младежа до върха на брадичката му. — Не може ли да го задържа? Като домашен любимец, имам предвид.
Бандитът вдигна очи към Вейлин, умоляващите му очи блестяха на бледото му деликатно лице, което контрастираше с грубите черти на останалите пленници.
— Този ли е? — попита той Алум.
Мореската кимна.
— Същият.
Вейлин се приближи до пленника и видя как той се напрегна в уплашено очакване.
— Име? — попита Вейлин.
Пленникът преглътна и се закашля, преди да оформи тих, едва доловим отговор, и Вейлин усети в гласа му широките гласни на Южен Ренфаел.
— Семон Век, милорд.
— Роднина ли си на Джумин Век?
— Братовчед ми е.
— Твоят братовчед е мъртъв. Моята племенница го уби в гората.
Семон Век хвърли поглед към Елеса, която му отвърна с широка усмивка.
— Значи ми е спестила една работа, милорд — каза младежът и сви тесните си рамене.
Вейлин изсумтя и кимна към Алум.
— Този човек ми казва, че си помагал на неговите хора. Давал си им допълнителни дажби, носил си им вода, когато било забранено. Казва също, че си им свалил оковите, щом си чул нашата атака. Вярно ли е?
При тези думи другите бандити се размърдаха, надигна се гневно мърморене и един се опита да стане на крака и да вдигне вързаните си ръце, за да удари младежа.
— Шибан малък предател!
Един от Северните гвардейци пристъпи напред, заби дръжката на меча си в лицето на мъжа и го просна окървавен на земята. Останалите бързо притихнаха, щом погледът на Вейлин се плъзна по тях.
— Никога не съм искал да се замесвам в това, милорд — каза Семон Век. — Семейството ми е извън закона, откакто се помня, това е вярно. Но Век винаги са били контрабандисти, не търговци на роби. След като татко умря, Джумин се върна от Севера с обещания за повече злато, отколкото сме виждали някога. — Млъкна и хвърли на Алум поглед, изпълнен със срам. — Не ни каза, че ще затънем до колене в мръсотия и ще бичуваме хората до кръв всеки ден. Не така са ме възпитали. Но аз изпълнявах своята част и ще си понеса последствията. Говори се, че Покойните не гледали добре на хората, които умират с лъжа на устните.