— Значи в Храма на копията не учат само на бойни умения.
— О, учат на много други неща. „Дори касапинът не върти ножа без помощта на знание.“ Ето това е Куан-Ши. — На устата на Цай Лин трепна съвсем лека извивка, но бързо изчезна и очите му потъмняха от чувство на вина. — Аз не харесвах хората си, лорд Вейлин. Мислех ги за груби и невежи. Но те без колебание дадоха живота си за моя баща. Техният пример ме срами.
— Мъжете не обичат да ги водят посрамени лидери, а тук има други хора, които ужасно се нуждаят от водачество. На сутринта ще съставиш нов полк от останките на унищожените днес.
— Само капитан може да командва полк.
— Така е. — Вейлин свали от колана си малка посребрена звезда и я подаде на Цай Лин. — Заповед на баща ти. Честито, дай-шин. Ще трябва да им измислиш име и знаме — продължи той, докато Цай Лин се взираше в звездата в ръката му. — Войниците имат нужда от такива неща…
Млъкна при звука на паничка, разбила се върху каменния под на параклиса. Обърна се и видя, че Ам Лин е на крака. Лицето на каменоделеца бе застинало в смайване, а ококорените му очи мигаха срещу Вейлин.
— Тя не можеше да го види досега — каза той. — Песента… той бе скрит за нея. Не мисля, че е знаел…
— Кой? — попита Вейлин, изправи се и тръгна към него.
Каменоделецът премигна и Вейлин видя ужасно примирение да плъзва по лицето му, увереност в неизбежната катастрофа.
— Каменотрошачът — каза той и поклати глава, а гласът му спадна до шепот, когато повтори: — Не мисля, че е знаел…
— Къде е Вариж? — попита Вейлин. Двете Надарени пред вратата на стаята на Луралин се спогледаха объркано.
— Още не се е върнал — каза Ереса. — Какво…?
Вейлин мина покрай нея, изрита вратата и влезе.
Луралин лежеше на едно тясно легло. Тревогата му се усили, щом видя отпуснатото ѝ лице и отворената ѝ уста, но като я пипна по гърдите, се убеди, че е още жива, макар че дишането ѝ бе плитко и тя не издаде никакъв звук, когато я разтърси.
— Това не е Истинският сън — каза Ереса и се приближи да сложи ръка на челото на Луралин. Следващите ѝ думи бяха задавени от объркване и страх. — Упоена е.
— Отнесете я при Шерин — нареди Вейлин. — Кажете ѝ да направи всичко възможно да я събуди. Вие вървете с тях — обърна се той към Семон и Алум. — Кажете на генерала да вдигне целия гарнизон.
Излезе навън и погледна Ам Лин за напътствия.
— Там — каза той и посочи към южния участък от стената. Вейлин забеляза, че обреченото изражение не слиза от лицето му.
— Дай-шин Цай, поеми командването на Черепите — каза Вейлин на Цай Лин. — Доведи тях и всеки свободен мъж на южната стена.
Заповяда на Ам Лин да остане при Алум и хукна към стената, следван по петите от Елеса и Норта с готови лъкове. Не чу никакви викове от бойниците, когато се приближиха, което говореше, че от другата страна няма приближаващ се враг, но той вече бе научил, че привидностите не означават нищо, когато е замесен Мрачния меч.
— Там — каза Норта и вдигна лъка си, за да посочи една самотна фигура в подножието на стената.
Вариж стоеше и се взираше в зидарията, отпуснал ръце край тялото си, без с нищо да показва, че е усетил приближаването им.
— Вариж — извика Вейлин. — Дръпни се от стената.
Надареният изви леко глава и Вейлин зърна съжалителна усмивка на лицето му, преди да върне погледа си върху камъка.
— Крадецо на имена — каза той. — Надявах се да умра от по-достойни ръце.
— Дръпни се от стената — повтори Вейлин. И Норта, и Елеса бяха насочили лъковете си към Надарения, а намазаните с отрова върхове на стрелите им блестяха под лунната светлина.
— Защо се опитваш да ме пощадиш, Крадецо на имена? — попита Вариж и вдигна лице към тях. На лицето му бе изписано леко любопитство, но Вейлин забеляза познат блясък в очите му. Беше го виждал в очите на всеки Спасен, срещу когото се бе сражавал. Вариж принадлежеше на Мрачния меч. — За моята господарка ли се тревожиш? — продължи той. — Как предателското ѝ сърце ще се сломи…
— Казаха ми, че не си знаел, че изпълняваш повелите на Мрачния меч — прекъсна го Вейлин. — Ето те тук, готов да умреш за един фалшив бог, когото презираше съвсем доскоро. Искам да знам как е станало това.
— Любов — отвърна простичко Вариж. — Аз винаги съм му принадлежал. От момента, в който ме освободи, спаси ме от камшика и безкрайната робия. Още когато заговори, разбрах, че говори от името на божественото. Човекът, когото виждате пред себе си, е истинският, Вариж бе лъжата. Беше ми възложено да я наблюдавам още преди години, беше ми казано, че един ден тя ще предаде Мрачния меч, но че предателството ѝ е необходимо. Затова той накара Сехга да заплете лъжи в главата ми, да породи съмненията, които ще спечелят доверието на Предателката — и всичко това само за да ме доведе тя тук. — Вариж се усмихна с широката и ведра усмивка на доволен човек. — И ключалката към Търговските кралства ще бъде отключена, така че всички там да познаят милостта му.