— Вариж? — Луралин гледаше към Вейлин от пода на лодката, очите ѝ бяха като тъмни дупки в сива маска. С каквото и вещество да я бяха упоили, то явно се бе разнесло, но той знаеше, че страданията ѝ съвсем не са свършили.
— Мъртъв е — отвърна Вейлин, насочил поглед напред.
— Той беше трънът — настоя Луралин. — Нали?
Вейлин просто кимна и продължи да гребе.
— Той каза ли нещо? — Гласът на Луралин ѝ изневери и минаха няколко секунди, преди тя да заговори отново. — Обясни ли нещо?
„Беше ми възложено да я наблюдавам още преди години… предателството ѝ бе необходимо.“
— Нищо смислено — отвърна Вейлин. — Беше съвсем луд. Съжалявам.
Гребаха близо час, докато стигнат края на тунела, който бе частично скрит от завеса висящи растения. Вейлин и Цай Лин забавиха лодката, когато наближиха отвора, и се подадоха бавно през завесата.
Пред тях се простираше дългата сребриста лента на Големия северен канал. Тя се протягаше на мили вляво и вдясно, макар че в южна посока сякаш нямаше край, докато на север свършваше с тъмната грамада на Кешин-Хо.
Вейлин прецени, че са на не повече от пет мили от града, но шумът се чуваше дори тук — хиляди гласове, извисени в ритмичен напев, който прославяше победата на Мрачния меч.
С мощно загребване Вейлин изтласка лодката в канала и я насочи на юг.
Зарадва се, че полята покрай канала са обгърнати в мъгла. Всичко, което можеше да прикрие бягството им, бе добре дошло. Радостта му обаче помръкна, когато Ам Лин прошепна:
— Това не е естествена мъгла, братко.
И кимна отсечено в отговор на въпросителния поглед на Вейлин.
Още един поглед към мъглата бе достатъчен, за да го убеди. Мъглата се виеше на гъсти пипала, сякаш без да се влияе от посоката на вятъра. Вейлин пусна греблото и вдигна ръце да сигнализира на втората лодка със стария жест на Ордена, предупреждаващ за врагове наблизо. Видя как Норта показа, че е разбрал предупреждението, с бързо махване с ръка, преди да вдигне лъка. Елеса направи същото.
Вейлин се наведе да хване пак греблото, но спря, понеже погледът му бе привлечен от бледо видение на брега на канала. Дерка отметна грива в знак, че го е познал, докато тичаше през тревата — дъхът му се смесваше с мъглата. Усмивка заигра на устните на Вейлин, докато се мъчеше да си представи как жребецът е успял да се измъкне от конюшните в Кешин-Хо, а после помръкна, щом видя седлото на гърба му — сталхастко седло.
Тирус се надигна от високата трева с вече изпънат лък и стрелата литна — оставяше диря в мъглата, докато летеше право към него. Нечия ръка блъсна силно Вейлин в гърдите и викът на Ам Лин се смеси с ругатнята, която Тирус изкрещя след стрелата си. Двата звука секнаха едновременно, когато стрелата срещна плът.
Вейлин видя как Тирус рухна, обляна в кръв — стрелата на Елеса бе пронизала шията ѝ, а после погледът му се плъзна към Ам Лин. Каменоделецът се усмихна уморено, сведе очи към щръкналия от гърдите му връх на стрела, а после се олюля и се катурна през борда.
Вейлин скочи във водата след него, подхвана го и заплува към брега. Въздухът се изпълни с бръмчене на множество тетиви, съсъка на облак стрели и глухите удари на желязо в дърво.
— Не! — извика Вейлин, като видя, че Елеса се готви да го последва във водата — беше се надигнала напук на продължаващия дъжд от стрели. Тя понечи да се хвърли от лодката, но Норта се метна към нея и я хвана през кръста.
— Пусни ме! — изпищя тя и Вейлин зърна размаханите ѝ ръце, преди мъглата да се сгъсти дотолкова, че двете лодки да се превърнат само в смътни силуети.
Елеса извика още няколко пъти, преди виковете ѝ да бъдат заглушени, вероятно от ръката на Норта. Бурята от стрели утихна и откъм двата бряга загърмяха копита. Тирус не бе сама.
След кратко пляскане във водата Вейлин успя да стигне до брега и посегна по-нагоре да улови стиска трева и да ги изтегли на сушата. Завлече Ам Лин във високите треви и извади меча си, наострил уши за звуците, носещи се из мъглата. Тропотът на копита вече бе утихнал до пръхтене и глухи тупкания, което означаваше, че конете или са спрели, или се движат ходом. Не можеше да се каже колко са.
— Песен… та… — изпъшка Ам Лин.
Вейлин поклати глава и приведе устни до ухото на каменоделеца.
— Лежи неподвижно.
Очите на Ам Лин срещнаха неговите и Вейлин видя на лицето му същата уморена усмивка.
— Песента… — започна пак той с дрезгав глас и върху зъбите му изби кръв. — Беше ясна, братко. От… самото начало…