Не, колкото и важен да бе този урок, истинската връзка между нас не възникна в онзи ден. Нито пък, колкото и да е странно, на сутринта след като получих първия си Истински сън. Трябва да разберете, че могъществото на Божествената кръв е капризно. Макар че тези от нас, на които им е писано да влязат в редиците на друр-тиварик, са родени от майки с проявена дарба, тази дарба невинаги се предава по наследство. В много случаи тя остава спяща по време на детството и се проявява едва с настъпването на моминството. Така стана и при мен. В началото на дванайсетото ми лято, в седмицата на първата ми кръв, Истинският сън дойде.
Трябва да ми простиш за жалките ми литературни умения, уважаеми читателю, защото ми е трудно да предам с думи невероятния ужас на онзи първи сън. Използвам този термин, защото намирам думата „видение“ за малко глупава, да не кажа неуместна. Истинският сън е състояние отвъд реалността, макар че изглежда напълно реален за човека, уловен в гърчовете му. Объркването и притъпените усещания на обикновения сън ги няма в него. Докато полъха на въздуха върху кожата ти, миризмите, носени от вятъра, топлината на пламъка или болката от някое порязване — тях ги има и ги изпитваш в пълна мяра.
Онази нощ, докато лежах на рогозките си в палатката, която делях с другите привилегировани деца на скелда, открих, че ме завладява сън, по-дълбок и абсолютен от всеки, който бях сънувала. Сякаш над очите ми имаше черен воал, спиращ всяка светлина и усещане, и когато той бе дръпнат, открих, че стоя насред ужаси.
Помня най-вече писъците. Болката на умиращ човек е трудно поносима, особено ако не си я чувал преди. Вече бях виждала хора да умират. Еретици, роби или нарушители на Вечните закони често биваха връзвани и принуждавани да коленичат пред сабята на палача. Но тяхната смърт бе бърза — един замах и главите им се търкулваха на земята. Телата им може да потръпваха, а понякога и лицата им. Кошмарна гледка за едно дете, но все пак милостиво кратка. Ала това, което видях в този първи Истински сън, не бе законна екзекуция. Беше битка.
Обреченият мъж лежеше до мъртъв кон и с ококорени от ужас и объркване очи се взираше в плетеницата от вътрешности, доскоро била неговият корем. Устата му бе зейнала в писък, алените му от кръв ръце се опитваха да натикат меките черва обратно в тялото му. Около нас цареше хаос от гърмящи копита, звънтящи остриета и пронизително цвилене на уплашени коне, всичко това забулено в гъст облак прах.
В онези дни битките бяха нещо често срещано в Желязната степ. Беше време, когато сталхастите извършваха болезнения преход от разпокъсани и вечно враждуващи скелди към онова, което може да се нарече истинска нация. Сякаш всеки втори месец воините окачваха лъковете на седлата си и започваха да точат сабите и върховете на копията си, преди да яхнат конете и да потеглят като една голяма войска. Дни или седмици по-късно се връщаха, винаги като победители, с главите на враговете им, висящи от седлата. Щом паднеше нощта, пиеха и разказваха истории за великите си подвизи — истории, които нямаха нищо общо с кошмара, заобикалящ ме сега.
Очите ми прескачаха от един ужас на друг: пълзящ мъж, оставящ кървава диря от чуканчетата на краката си; кон, мятащ се в купчина вътрешности, с изпражнения, стичащи се от срязаните му черва; и там, насред всичко това, гордо възправен, стоеше брат ми Келбранд.
Както му бе навикът в битка, той не носеше шлем, дългата му плитка се развяваше, докато се биеше, обкръжен от врагове от всички страни. Бяха поне дузина и на броните им се виждаше червеношийката на скелда Рикар, най-омразните ни врагове. Те връхлитаха срещу него отново и отново и сабята му отново и отново ги посичаше. Брат ми се движеше като в танц, избягваше всяко мушкащо копие, привеждаше се под всяко замахнало острие и оставяше след себе си диря от трупове. Изглеждаше непобедим, неудържим и караше сърцето ми да прелива от гордост въпреки продължаващия кошмар наоколо. Но както съм се убеждавала много пъти оттогава, непобедими воини няма.
Тъкмо когато Келбранд посече последния си враг — плещест мъж със свирепа физиономия и кръпка на едното око, рикарският стрелец изникна от праха. Яздеше в галоп висок бял жребец, приведен ниско над седлото, със застинало, съсредоточено лице, докато се прицелваше с лъка си. Изкрещях предупреждение към брат си, но макар че вложих в този вик цялата си сила, той не чу нищо. Истинският сън прави сънуващия свидетел, но никога участник.