Вейлин огледа лицето на Семон, търсейки някакъв признак на хитруване, преструвка, скрита под маската му на разкаяние. Не намери нищо, само чувство за вина и ясно съзнание за надвисналата смърт.
— Волята на кралицата постановява, че в нейното Кралство няма място за робия — каза той, обръщайки се към всички бандити едновременно. — Всеки, хванат да практикува това злодеяние, подлежи на екзекуция без съд. Капитан Нолен.
Капитанът пристъпи напред и чевръсто отдаде чест.
— Милорд.
Вейлин посочи Семон Век.
— Освободи този. Обеси останалите.
— Слушам, милорд.
Вървите на младежа бяха срязани, а останалите пленници бяха повлечени към портата. Един-двама завикаха за милост; другите или се бореха напразно и сипеха ругатни, или се тътреха замаяно към гибелта си.
— Алум Ви Мореска помоли за живота ти — каза Вейлин на младия бандит. — Склонен съм да му го дам. Това е присъдата ми за теб, Семон Век. Сега ти му принадлежиш. Ще му служиш както той сметне за уместно, до деня, в който реши да те освободи. Това не е робство, само принудителна служба, която е в моята власт да ти наложа. По закон обаче ти имаш право да откажеш. — Вейлин погледна многозначително към портата, където вече премятаха примката през напречната греда.
— Аз… — Младежът се запъна, преглътна тежко и опита пак. — Приемам с огромна радост, милорд.
— Можеше просто да го дадеш на мен — измърмори Елеса, докато Вейлин стоеше по средата на двора и гледаше екзекуциите. — Аз го видях първа. — Разшава се неспокойно, явно развълнувана, когато надянаха примката на шията на първия бандит. — Наистина ли трябва да гледаме това?
— Ти не — каза Вейлин. — Аз да. Ако майка ти го беше заповядала, тя също щеше да гледа. Когато заповядваш някой да бъде убит, трябва да го видиш, иначе започва да ти се струва прекалено лесно.
До Вейлин с типичната си безшумност се появи Високото копие и загледа мрачно как трима Северни гвардейци теглят въжето. Отчаяните вопли за милост на бандита заглъхнаха, когато се отдели от земята, ритайки с крака в бесен танц.
— Спомням си време, когато сърцето ви беше по-милостиво, милорд — каза ловецът. — Дори в началото на войната.
— Онази война свърши — отвърна Вейлин. — Докато тази сякаш никога не свършва.
— Нима аз бях по-малко зъл от тези хора? Нима заслужавах по-малко смъртта?
— Може би не. Но тогава аз… знаех, че има шанс за теб. Ако Мечият народ те намереше, значи имаше път към мира. Сега такива прозрения са отвъд възможностите ми и единственото, което мога да предложа, е справедливостта на кралицата.
Елеса нададе тих хленч при гледката как тялото на бандита потръпна и чаталът на панталоните му се намокри, щом червата му се изпразниха в мига на смъртта. „В края на краищата тя е още дете — помисли Вейлин, като видя как кръвта се отцежда от лицето на момичето. — Тръпката на лова и битката е едно, а това е друго.“
Краката на бандита приритаха още няколко пъти, преди той да се отпусне. Пикня се смеси с лайната, заля ботушите му и закапа по земята, от нея се издигна пара в студения нощен въздух. Елеса се задави и се извърна, после забърза настрани, за да избълва шумно съдържанието на стомаха си.
— Тя наистина ли ще бъде губернаторка на Кумбраел един ден? — попита Високото копие, повдигнал със съмнение вежди.
— Такова е желанието на майка ѝ — каза Вейлин.
— Аз направих толкова много в служба на Световния отец и васалията. — Високото копие поклати глава и тъгата в гласа му доби нова дълбочина. — Сега всичко това ми се струва като сън. Стар кошмар, който вече рядко ме безпокои. Понякога се чудя дали заслужавам този живот. Железнооката, децата ни, хората, които прибраха един прегладнял луд, намерен да се скита из гората. Това ми изглежда като дар за една недостойна душа. Предполагам, че тогава го загубих, Отеца. Понеже защо той би възнаградил човек като мен?
Вейлин усети как го обхваща внезапен гняв. Бе пощадил този мъж, този бивш убиец и фанатик, оплакващ загубения си бог. Прииска му се да хвърли един хубав бой на този самосъжаляващ се глупак. И както често се случваше, гневът го отнесе обратно на онзи каменист хълм в Северна Волария, с вятъра и дъжда, биещи по изтръпналата му плът, докато той прегръщаше Дарена, а тялото ѝ бе тъй малко и безчувствено в ръцете му. „Тя говореше колко те обича — бе казал Съюзника. — Но най-вече се тревожеше за детето, което сте направили…“