— Милорд?
Вейлин премигна, осъзнал, че Високото копие е отстъпил крачка назад и го гледа с опасение. Обърна се пак към портата, където влачеха друг бандит към бесилката — нозете му риеха калната земя, а лицето му бе заприличало на детско от отчаяните му хлипове.
— Капитан Нолен! — извика Вейлин.
— Милорд?
— Това се проточи прекалено дълго. Обезглави останалите и да се свършва. Искам да се махна оттук.
Остави Нолен и половината Северни гвардейци в клисурата като охрана срещу всякакви разбойнически банди, които можеше да се опитат да завладеят мината. По настояване на Алум мореските се съгласиха да останат, макар че повечето, изглежда, нямаха желание да продължават да разработват жилата. Само половината златна руда, събрана от бандитите, можеше да бъде натоварена на мулетата, които намериха в яхъра. Вейлин каза на Нолен, че ще прати добре охраняван керван за остатъка, щом се върне в Северна кула.
Преди да потегли, видя как Алум се съвещава с малка група морески. Бяха шестима, четирима мъже и две жени, и бяха най-възрастните сред освободените роби. Те сплетоха ръце, за да образуват кръг, и Алум коленичи в центъра, навел глава, и заговори на език, който Вейлин не знаеше. Порази го тъгата на другите морески — всяко лице бе посърнало от скръб и по бузите им имаше сълзи.
Когато Алум свърши да говори, една жена, малко по-стара от останалите, вдигна очи и погледна към Вейлин. Също като на Алум веждите ѝ бяха нашарени от редица прецизно разположени белези, но нейните бяха повече. Погледът ѝ беше смущаващо прям и в него имаше острота, която Вейлин знаеше, че съзира много. Тихо, жално ехо на нещо изгубено се размърда в сърцето му, докато жената продължаваше да го гледа, и това го накара да се зачуди каква ли мелодия би изпяла кръвната песен в този момент. Вече бяха минали няколко години, откакто бе изгубил дарбата си, но понякога усещаше остро липсата ѝ, като стара рана, която те наболява в студена утрин. Имаше даже моменти като този, когато му се струваше, че все още я чува — тиха мелодия току извън обсега му, която му носеше прозрение и сигурност, мелодия, която го бе спасявала повече пъти, отколкото можеше да изброи. „Мелодия, изгубена в Отвъдното“, напомни си той и се напрегна да я чуе отново, но успя да долови само най-слабо ехо, което можеше да е просто плод на копнежа му. Но кръвна песен или не, той някак си все пак усещаше дарбата на жената. „Какво ли вижда тя?“
Сякаш чула неизречения му въпрос, жената премигна, върна погледа си върху Алум и заговори тихо на техния език. В него имаше мелодичност, почти музикална интонация, заради която изглеждаше, сякаш жената рецитира поезия. Когато млъкна, тя и другите морески пуснаха ръцете си, обърнаха гръб на Алум и се отдалечиха, без нито да го погледнат, нито да проронят дума, докато той продължаваше да стои коленичил на земята.
— Ако обичате, милорд.
Вейлин сведе поглед от коня си и видя, че Високото копие му подава парче пергамент.
— Името на нашия представител в Северна кула — обясни ловецът. — Той ще се погрижи да приеме плащането за нашите усилия тук.
— Мечият народ вече има представител? — попита Вейлин.
— Както знаете, Пределите са пълни с негодници, които горят от желание да измамят непредпазливите. Миналата зима един търговец дойде в Пролива и ни предложи нанизи мъниста срещу всички боброви кожи, които можем да му осигурим. Имаше късмет, че го прогонихме само с бодване на копие в задника.
— Ще се погрижа за това. — Вейлин прибра пергамента в джоба си. — Искам да ви помоля да се грижите за тези хора — добави и посочи мореските. — Осигурете им храна, докато започнат да ловуват сами.
— Не ни е присъщо да обръщаме гръб на хора в нужда. — Високото копие се усмихна със стиснати устни и отстъпи назад, а после спря с предпазлива искрица в окото. — Ловът на бандити не е истинска война, милорд. Само контрол над вредителите. Войните свършиха. Надявам се, че знаете това?
Вейлин се засмя много кратко, досетил се за една отдавнашна фраза.
— Винаги има друга война.
— Само ако я търсиш. — Високото копие се поклони тържествено в знак на сбогуване и се отдалечи.
— Стените ви не са достатъчно големи — отбеляза Алум след осем дни, когато спряха конете на върха на един хълм, откъдето можеше да се види цялата Северна кула. Вейлин трябваше да признае, че е прав. В годините след завръщането му от Пределите някога малкото, но оживено пристанище бе прераснало в истински град. Къщите и складовете сега се простираха далеч извън стените. Преди няколко месеца Вейлин бе възложил да изработят планове за нова защитна преграда, с което предизвика възраженията на Търговската гилдия, разтревожена от перспективата за нов данък за покриване на разходите, въпреки че ковчежетата им се пръскаха по шевовете. Но причината да изостави този план не бе роденото от алчност мърморене; просто при тази скорост на разширяване всяка нова стена скоро щеше да се окаже безполезна.