— В това кралство златото е като вода — каза той на мореската. — Кара нещата да растат.
Алум поклати глава, едновременно развеселен и озадачен.
— Родените в пясъците никога няма да разберат съблазънта на някакъв си лъскав жълт метал, прекалено мек, за да направиш от него дори свестен връх на копие. — Вейлин долови в гласа му копнеж, който говореше за дълбока тъга по загубената им може би завинаги земя.
— Светът непрекъснато се променя — каза той. — Може би някой ден…
— Не, приятелю. — Алум се усмихна и пак поклати глава. — Няма да има връщане в пясъците за мореските. Закрилниците вече не живеят там, така че и ние няма да живеем.
Вейлин си спомни как си бяха тръгнали от Ултинова клисура и гледката на този мъж, коленичил в кръга от старейшини.
— Какво означаваше онова? — попита той. — Когато твоите хора ти обърнаха гръб?
— Означаваше, че след като нашият клан не може вече да се върне в пясъците, аз не мога вече да се върна при тях, преди да съм намерил децата ни, било то живи или мъртви.
— Нали знаеш, че това може да се окаже невъзможно?
Въпросът сякаш смути Алум и Вейлин осъзна, че тази мисъл наистина не му е хрумвала досега.
Никога не съм претърпявал неуспех в лова — каза той. — Няма да претърпя и сега.
Вейлин реши да влезе в града по северозападния път, където новопостроените къщи бяха най-редки. Въпреки това хората пак се събираха да гледат пристигането на граничния лорд, десетки излизаха от домовете си, за да го посрещнат с приветствени викове, макар че повечето просто се кланяха. В последно време над половината население на Северна кула се състоеше от преселници от цялото Кралство. Изглежда, почти всички те имаха своите мрачни спомени от Освободителната война и често проявяваха дразнещо голяма почит към мъжа, извършил Чудото при Алтор и щурмувал пристанището на Варинсхолд. Ето защо Вейлин използваше всяка възможност да отсъства от кулата и се стараеше заминаването и връщането му да стават през тъмните часове. За съжаление това нямаше как да се случи днес, поради необходимостта златото да бъде заключено на сигурно място.
— Мислех, че твоят народ боготвори мъртвите — каза Алум, присвил очи срещу отминаващата тълпа.
— Да, в известен смисъл — отвърна Вейлин. — Макар че някои почитат един-единствен бог, а други… — Той въздъхна. — Ами, да кажем просто, че по отношение на религията нещата в Кралството са малко сложни.
— Не чак толкова. — Алум оголи зъби в усмивка. — Тези хора, изглежда, боготворят теб.
Скоро Северните гвардейци бяха принудени да минат напред, за да разчистват пътя от свръхентусиазирани посрещани и да осигурят сравнително бързо придвижване до западната порта и навътре в самия град. Тук хората бяха предимно от Пределите и по-малко склонни да се събират да го посрещат, макар че неколцина, които Вейлин познаваше по име, подвикнаха приветствия, докато групата се движеше по тесните улички към кулата. Едно време бе обичайно гарнизонът на Северната гвардия да устройва парад при завръщането на граничния лорд, но Вейлин отдавна бе отменил тази практика. Всъщност единствените му посрещани бяха русата жена и момиченцето, стоящи на стълбите пред кулата. И двете изглеждаха нервни и се опитваха да избегнат погледа му — нещо, което накара сърцето му да се свие. „О, не, пак ли?“
— Ще ти осигурят стая — каза той на Алум, щом слязоха от конете. — А аз ще приема за чест, ако се присъединиш към мен за вечеря.
— Разбира се. Търговската гилдия…
— Това ще е първата ни работа за утре. — Вейлин хвърли поглед към Семон Век, който се смъкваше непохватно от гърба на едно муле за голямо веселие на Елеса. — Твоят слуга ще спи в конюшнята.
Русата жена го посрещна с официален поклон, когато той се качи по стълбите — нещо, което безброй пъти ѝ бе казвал да не прави. Тя обаче винаги държеше на благоприличието, за което свидетелстваше и простата ѝ неукрасена роба, по която още стояха черните траурни панделки за съпруга ѝ, умрял преди близо шест години.
— Милейди Керан — поздрави я той и се поклони в отговор, преди да протегне ръка на момиченцето до нея. — Няма ли да има целувка за чичо ти, Лорен?