— Ти имаш такива права, каквито аз реша да ти дам — сопна се Вейлин и спря, за да огледа килията. — Засега решавам да ти дам гостоприемството на дома си.
Езикът на Норта отново пропълзя по устните му.
— За колко дълго?
— За колкото е нужно на брат Келан да ми каже, че вече не си пияница. — Вейлин се обърна пак към вратата и вдигна юмрук да потропа, за да привлече вниманието на пазача. — Дотогава може би ще си спомниш, че си баща.
Атаката дойде без предизвестие, тялото на Норта блъсна Вейлин във вратата, веригата му се преметна над главата му и се затегна.
— Какво знаеш ти за бащинството? — изсъска той в ухото на Вейлин, дъхът му бе толкова кисел, че пареше в очите. — Какво знаеш ти за семейството? Само защото ебеше сестра ми…
Главата на Вейлин замахна назад и фрасна Норта по носа. Ударът бе последван от силен лакът в ребрата, преди той да се измуши изпод веригата. Норта отстъпи крачка назад с блеснали очи над окървавената му брада, изръмжа и атакува отново, замахвайки с два юмрука към главата на Вейлин. Вейлин пристъпи към него, преди да го е ударил, заби коляно в корема му и му изкара въздуха. Въпреки всичко Норта продължи с опитите да се бие и посегна към гърлото на Вейлин с окованите си ръце. Можеше да е бил повече от равен на трима пияни моряци предната нощ, но сега, обзет от жажда, слабостта му бе жалка. Вейлин отби ръцете му встрани, впи своите в шията му и притисна силно главата му към стената.
— Какво знам за семейството ли? — процеди със стиснати зъби. — Знам какво съм загубил. Села беше част и от моето семейство, както си и ти, самосъжаляващ се глупако!
Норта спря да се бори, докато ръцете на Вейлин се затягаха върху гърлото му, и враждебността се отцеди от лицето му, за да бъде сменена от мрачно, жадно приемане.
— Направи го — прошепна той. — Всички тях вече ги няма. Кейнис, Дентос, Баркус… Села. Няма ги. Прати ме при тях. Прати ме при нея.
Ръцете на Вейлин се отпуснаха и той отстъпи назад, открил, че не може да изпълни отчаяната молба в очите на Норта. Този човек беше призрак, уморено ехо на свръхгордия потомък на ренфаелски аристократи, с когото Вейлин се бе запознал в деня на приемането си в Дома на Шестия орден преди толкова много години. Едно десетилетие на сурово обучение и война бяха превърнали онова момче в мъж с дълбоко състрадание и голяма смелост, бяха го издигнали до най-високото стъпало в пантеона от герои, родили се от дългия кошмар на Освободителната война. Но както Вейлин неведнъж бе забелязвал, в мирно време наградата за смелостта често бе мизерна.
— Казвал съм ти го и преди — рече той. — Отвъдното не е… не беше каквото ни го описваха. Тя няма да е там.
— Не можеш да си сигурен — настоя Норта. — Ти също ми го каза. Там има нещо, от другата страна. Ти си го видял…
— Тя няма да е там! — Вейлин се врътна срещу Норта със сериозното намерение да му хвърли един бой, да набие малко разум в размътения му мозък. Спря, щом видя нескритата надежда в погледа на брат си. Беше ясно, че колкото и да жадува за пиене, той жадува много повече за смъртта.
— Братята ни умряха — каза Вейлин, като изправи снага и вложи в гласа си толкова увереност, колкото можеше. — Дентос и Баркус в Алпира, Кейнис във Волария. И жена ти също умря, братко. Села умря от тумор в гърдата преди две години. Брат Келан и всички лечители на Пределите се опитаха да я спасят, но не можаха. Спомените, останали у хората, които я обичаха, са истинското Отвъдно за нея. Тя наистина си отиде, но децата ти са още тук и аз не съм готов да ги направя сираци.
Силата на Норта сякаш в миг се оттече от него и той се отпусна обратно на пода.
— Знаеш ли, снощи пак го сънувах — промълви той тихо, когато юмрукът на Вейлин потропа по вратата. — Кейнис имам предвид. Винаги е едно и също, разхождаме се из онзи окървавен храм, където спасихме кралицата, и прекрачваме труповете, сякаш ги няма там. Не винаги, когато се събудя, помня какво ми е казал, обаче този път го запомних. Искаш ли да го чуеш, братко?
Вейлин спря, когато пазачът отвори вратата, и погледна назад към отпуснатата фигура на Норта. Зачуди се как е възможно почти да не може да познае един човек, с когото се знаят от деца. Последният му брат се бе превърнал в жалка останка, непознат.
— Да — рече Вейлин. — Какво каза той?
— Каза да се ослушваме за зова на вълка. — Главата на Норта се завъртя към него; зачервените му очи мигаха от изтощение, което говореше за наближаващ припадък. — Имаш ли някаква представа за какво говореше? — попита преди да загуби съзнание.
Денят на тъжбите бе още една причина Вейлин да полага всички усилия да отсъства от кулата. Като официален делегат лорд Орвен се справяше с повечето от безбройните молби и оплаквания, но винаги имаше някои, които изискваха личното внимание на граничния лорд. Досадата му се смесваше със скрита тъга от осъзнаването, че ако бе преживяла Освободителната война, Дарена щеше да е много по-подходяща за тази роля. Макар че никой никога не бе дръзнал да изкаже такова мнение, той забелязваше подобни чувства върху често раздразнените лица на по-отдавнашните жители на Пределите, които идваха да търсят присъдата му. Като приемна дъщеря на предишния граничен лорд, Дарена минаваше за част от тях, докато той, дори след толкова много години на престола, често бе смятан за натрапник. Когато поставяха пред нея по-сложните случаи, тя черпеше от голямото си знание и опит, да не говорим, че личните ѝ отношения с хората можеха да смекчат болката от негативна присъда. Вейлин обаче откриваше, че непрекъснато се мъчи да запази търпение пред лицето на разни заплетени спорове, които според неговия опит неизбежно включваха три основни съставки: пари, сълзи и много крещене.