— Гаден съблазнител! — извика госпожа Илне и мушна с пръст към младия мъж от другата страна на Господарската зала, влагайки в този жест цялата енергия на удар с копие. — Обладан от Мрачното крадец на дъщери!
До младежа стоеше момиче на около осемнайсет години, сложило ръце върху издутия си корем. При думите на жената то трепна и лицето му пламна от смущение и гняв.
— Никой не ме е крал, глупава дърта краво! — кресна момичето срещу госпожа Илне. Изглеждаше, че се кани да изкрещи още нещо, но млъкна, щом лорд Орвен удари с жезъла си по плочите. Момичето се изчерви и се поклони на Вейлин, седнал на Господарския престол. — Простете, милорд, но аз знам какво искам.
— Сигурен съм — каза Вейлин и премести поглед върху младежа до нея. — Този човек не притежава силата да променя хорските помисли, във всеки случай не и с помощта на Мрачното. — Младежът кимна в отговор и се ухили, но усмивката му изчезна, когато Вейлин добави: — Как е жена ви, господин Лоркан?
При тези думи момичето се вцепени, а Лоркан просто трепна, преди да изпише на лицето си фалшива усмивка.
— Жена ми, както мисля, че знаете, милорд, изрази съвсем ясно желанията си. Вследствие на което, тъй като не съм я виждал от няколко месеца, нямам представа как е.
Лицето на Лоркан показваше явно възмущение, колкото и учтиво да се изразяваше той. Също както вече почти не можеше да познае Норта, Вейлин откриваше все по-малко прилики между този мъж и боязливия, но решителен младеж, който бе пътувал с него през леда. Това, което някога му се бе струвало очарователно, макар и примесено с немалко лукавство, сега му приличаше на егоистична манипулация. Лоркан и Кара изглеждаха толкова предани един на друг след победата, след като бяха изковали съюза си в ледената пустош и огньовете на войната. Може би затова връзката им не бе продължила дълго. Лесно е да си всеотдаен, когато всеки ден ти носи нови заплахи. Тогава те можеха да се държат един за друг. Но при сигурността на мира имаше по-малка нужда да се държат, затова и бяха престанали да го правят.
— Разбирам — продължи Вейлин, — че Съветът на Нериново ти е забранил да се връщаш там, макар че не са ме осветлили за причините. Навярно ти би могъл да ми обясниш?
— Роднините са склонни да взимат страна при… брачните спорове, милорд. Кара винаги се е радвала на по-близки приятелства от мен.
— Вярно е — призна Вейлин. — Но пък не помня някога да са я обвинявали в кражба или измама.
Лоркан се изпъна и изсумтя обидено.
— Това са долни лъжи, подклаждани от предразсъдъците срещу Надарените.
— Доколкото разбирам, тези обвинения са отправени именно от Надарените.
— Ха! — излая госпожа Илне и нададе триумфален смях, като мушна отново с пръст, този път към дъщеря си. — Виждаш ли, Олна, дори неговите хора не го искат. — Тя пристъпи към Господарския престол и се поклони ниско. — Моля ви, милорд. Умолявам ви. Заповядайте на дъщеря ми да се върне в обятията на семейството…
— Обятия ли? — извика в отговор Олна. — Кога си ме взимала в обятията си, студена дърта кранто?
Още един удар на жезъла на лорд Орвен, по-силен от предишния, смълча и майката, и дъщерята.
— Ако разбирам правилно същността на молбата ви, госпожо Илне — каза Вейлин, преглеждайки набързо несръчно надраскания свитък, който жената бе представила в началото на аудиенцията, — вие искате обезщетение за тежката обида, нанесена на семейната ви репутация от господин Лоркан Денса, и незабавното връщане на вашата дъщеря Олна в домакинството ви.