Усмивката на Лоркан вече бе изчезнала съвсем и той се взираше във Вейлин с нескрита омраза.
— Вече ми е дошло до гуша от война, милорд.
— Много добре — отвърна Вейлин и посочи към входа на залата. — Свободен си да си вървиш. Знай обаче, че още днес ще издам заповед, забраняваща на всеки кораб да те откарва от Пределите. Ти, господинчо, ще останеш тук и ще изхранваш детето си и майка му, дори ако за тази цел трябва да те подкарам с камшик към мините. — Изгледа Лоркан твърдо. — Честната служба в Северната гвардия е за предпочитане, не си ли съгласен?
Лоркан стисна зъби и лицето му почервеня, предвещавайки едно без съмнение крайно неразумно избухване. Но каквито и думи да напираха отвътре в него, замряха, щом Олна стисна по-здраво ръката му и се приведе да му прошепне нещо на ухото. Лоркан затвори очи и издиша бавно, докато шепотът на момичето ставаше все по-трескав.
— Милорд — каза той накрая, когато Олна се дръпна, и се поклони съвсем лекичко, на Вейлин, — покорно приемам извънредно любезното ви предложение.
— Яви се в казармите утре на разсъмване — нареди му Вейлин. — Лорд Орвен ще се заеме с обучението ти. Освен това две трети от заплатата ти ще бъде предназначена за госпожица Олна, докато трае службата ти, независимо дали се ожените или не. Госпожо Илне — продължи той и се обърна, преди Лоркан да е успял да каже още нещо, — вие ще получите еднократна помощ в размер на… — Млъкна за момент и се замисли. — Три жълтици за бедите и неудобствата, причинени на вашето семейство. — После изпревари възраженията на жената, като кимна на Орвен и каза: — Следващият случай, милорд.
Госпожа Илне трябваше да бъде изблъскана навън от двама Северни гвардейци въпреки гръмогласните си протести, докато Лоркан и Олна си тръгнаха кротко. Раменете на младия Надарен бяха увиснали пораженчески, макар че краткият поглед на чиста омраза, който хвърли към Вейлин, преди да напусне залата, го накара да се зачуди дали това не е още един пример за способността му да се преструва.
— Той най-вероятно ще избяга — каза Вейлин на Орвен. — По-добре утрои охраната на пристанището тази нощ. И се погрижи сред тях да има поне един Надарен.
— Ще бъде сторено, милорд. — Командирът на Северната гвардия отстъпи назад, тропна отново с жезъла си по плочките и повиши глас:
— Моля пратениците на Търговския крал Лиан Ша да излязат напред!
Пратениците бяха двама посланици със свита от дванайсет души, всичките мъже. Вейлин имаше чувството, че посланиците изобщо не си приличат: единият бе облечен в богато везани коприни и наближаваше шейсетата си година, имаше елегантно фризирани стоманеносиви мустаци и тясна брада. Мъжът до него бе по-нисък, но значително по-широк, облечен в прост ватиран елек, украсен на гърдите с кръгла шарка, подобна на колело. Освен това бе по-млад с няколко години, но грубите му обветрени черти говореха за далеч по-суров живот от този на неговия спътник. Дори мъжът да не носеше меч на кръста си, Вейлин пак моментално щеше да познае воина в него.
— Велики и прославени лорде — започна брадатият на почти безупречен език на Кралството и двамата с воина се поклониха. — От името на Лиан Ша, владетел по милостта на Небесата на множеството земи на Достопочтеното кралство, аз, Кон Шен, ви приветствам и ви поднасям дарове.
Един член на свитата, облечен в проста черна памучна дреха, излезе напред, ниско приведен. Държеше очите си извърнати, докато се приближаваше към подиума, за да остави едно малко ковчеже на първото стъпало.
— Моля ви — продължи Кон Шен, — приемете този крайно недостоен дар като само първия от, надяваме се, многото знаци на уважение между нашите кралства.
— Това тук не е кралство — каза Вейлин и стана от Господарския престол, за да вземе ковчежето. — Само провинция и всички дарове, поднесени тук, принадлежат на моята кралица. — Отвори ковчежето и видя четири скъпоценни камъка, наредени върху кадифена възглавничка, всеки с различен цвят.
— Рубин, сапфир, изумруд и диамант — отбеляза Елеса, като се приближи до него с внезапно грейнало от любопитство лице. — Всеки от тях поне два пъти по-голям от средното тегло, бих казала. — Вейлин и по-рано бе забелязал, че само три неща възбуждат интереса ѝ: изгледи за битка, красиви млади мъже и всичко, свързано с парите. Предполагаше, че за първото трябва да благодари на Рева, за второто — на лейди Велис, а за третото — на никого.
„Лирна винаги е харесвала скъпоценни камъни — помисли си той и върна погледа си върху ковчежето, сещайки се за различните дрънкулки, с които се красеше кралицата. — Макар че вероятно би сметнала размера им за вулгарен.“