Стрелата улучи Келбранд в тила, прониза врата му и стоманеният връх щръкна няколко сантиметра от гърлото му. Ако носеше шлем, можеше да оцелее. Видях го как залитна за момент и се взря надолу в аления връх на стрелата с любопитна отнесеност; на лицето му бе изписана лека изненада. После падна, срина се на земята, сякаш всичкият живот бе излетял от тялото му.
Събудих се с писъци, за голямо раздразнение на другите деца. Два дни по-късно пристигна вестта, че рикарите са устроили засада на една от ловните ни дружини и ще е нужна битка, за да се измие обидата. Потърсих Келбранд сред събиращите се воини. Беше обичайно роднините да дават амулети на онези, които тръгват на война, затова аз не привлякох особено внимание, когато се приближих до брат си. Той обаче ме изгледа с весела изненада, защото знаеше, че нямам навика да правя такива неща.
— Благодаря ти, конче — каза той, когато пъхнах малката дървена фигурка в ръката му. Бе изображение на кон, което сама бях издялкала — и скромността не ми пречи да кажа, че винаги съм била майсторка в тази работа. — Много е хубаво…
Той млъкна, когато се приближих и се надигнах на пръсти да увия ръце около него, и прошепнах тихичко в наведеното му ухо:
— Обърни се, след като убиеш мъжа с кръпката на окото. Отваряй си очите за стрелеца на белия кон. — Пуснах го и понечих да си тръгна, после спрях. — И наистина трябва да носиш шлем в бъдеще.
Отдалечих се бързо, с разтуптяно сърце. Не бях казала на никого за Истинския сън, нито имах намерение да го правя някога. Другите може да се радват на проявата на Божествените си дарби и да тичат да съобщят на жреците добрата новина. Но аз не бях толкова глупава.
Воините се върнаха след седем дни, докато седях сама в палатката и се взирах с насълзени очи в отметнатото чергило. Помня, че не бях изненадана, когато Келбранд се появи и се наведе да влезе и да приседне до мен. Вместо това чувствах само мрачна увереност. Брат ми бе истински воин на Хаста и дългът му бе ясен. Всички с проявени дарби трябваше да бъдат отведени при Великата могила и предадени на жреците.
Келбранд ме гледа мълчаливо дълго време, а изражението му бе замислено, вместо благоговейно. Накрая каза с безизразен глас:
— Запазих белия жребец. Дар за теб.
Кимнах и преглътнах; гърлото ми бе сухо като пясък.
— Ще го яздя, докато ме отвеждаш при жреците — казах дрезгаво.
— Защо да правя това, конче? — каза той и посегна да обхване в шепи лицето ми.
— Те ще разберат. Винаги разбират…
— Шът — Той избърса с палци сълзите, набъбващи в очите ми, и бръкна в торбата си. — Имам още един дар за теб.
Зъбът бе дълъг и бял, а основата му бе обкована в сребро и към нея бе прикрепена верижка. На самия зъб имаше надпис с почернели знаци. Аз можех да чета буквите на Търговските кралства, но тези тук ми бяха непознати.
— Взет е от челюстта на бял тигър — каза Келбранд. — Преди много сезони издирих една старица в северната пустош, за която се говореше, че познавала тайните на Божествената кръв. Тя се закле, че това ще скрие дарбата от жреците, и се пазарихме дълго, докато накрая се съгласи да ми го отстъпи срещу три коня и буца злато. Също като теб, аз се тревожех, че жреците може да дойдат за мен, ако силата някога се разгори в кръвта ми. Но изглежда, че това никога няма да стане. — Той разтвори верижката и я вдигна над главата ми и аз усетих допира на студения метал, когато я окачи на шията ми. — Затова сега го давам на теб.
Но дори това, въпреки че ни сближи и ни направи истински брат и сестра вместо просто плодове на една и съща утроба, не бе последната спойка, която завърши обвързването ни. Събитието, което наистина съедини душите ни, стана в деня, когато ни извикаха да гледаме как местра-дирмарът, Великият жрец, убива по-големия ни брат.
— Вижте правосъдието на Невидимите! — напяваше старецът, стиснал в двата си костеливи юмрука ножа, вдигнат над главата му. — И познайте добре уроците им! Милосърдието е слабост! Състраданието е страхливост! Мъдростта е лъжа! Ако кръвта е слаба, нека се пролее!
Телвар, нашият брат, лежеше гол на олтара пред жреца. Тялото му бе бледо шестстъпково свидетелство за многобройните битки в живота му със своята мрежа от белези, нашарили яките мускули. Помня, че той почти не трепна, докато ножът висеше над него. Жрецът изчака сенките, хвърлени от назъбеното великолепие на Великата могила, да се стопят, оповестявайки точния момент, когато слънцето се изравнява с тази конкретна точка в центъра на Желязната степ. Тогава, щом леко закривеното острие улови пладнешкото слънце, той замахна. Един бърз, майсторски удар право в сърцето на Телвар. Видях как спазъм разтърси брат ми, когато острието потъна в тялото му, видях го как се гърчи в конвулсии с последните няколко удара на срязаното си сърце, а после замря.