— Значи тези Отчаяни остриета може да са отишли там? — попита Вейлин.
— Възможно е — отвърна Керан, — но ако са имали роби за продаване, е по-вероятно да са се насочили към някое от пристанищата на Просветеното кралство. — Пръстът ѝ се плъзна към континента северно от Опаловите острови. — Тукашната династия на Търговските крале проявява отдавнашна търпимост към търговията с роби, която не се споделя от северните им събратя. Тъкмо заради това преди три години кралицата забрани на нашите търговци да търгуват с Просветеното кралство.
— Помня — каза Вейлин, сещайки се за една необичайно напрегната среща с някакъв посланик от двора на Просветеното кралство. За разлика от посланик Кон, онзи мъж не знаеше и дума от езика на Кралството и недодяланите му опити да накара преводача си да преведе едно предложение за подкуп смутиха всички присъстващи.
— Ето защо — продължи Вейлин — никой кораб от това пристанище няма да те откара до Просветеното кралство. Много съдове обаче плават за други кралства в Далечния запад всеки ден. Дръж. — Той свали от колана си една тежка кесия и я подаде на Алум. — За пътуването ти и за разходите, когато стигнеш Далечния запад. Един човек не може да се надява да освободи сам толкова много хора. Ще трябва да ги откупиш.
Алум изгледа кесията озадачено, намръщи се и попита:
— Ти няма ли да дойдеш с мен?
Вейлин хвърли още един поглед на картата, обхвана с очи огромната територия и осъзна, че Алум най-вероятно е изправен пред невъзможна задача. Въпреки това не можеше да отрече, че силно се изкушава да се включи в издирването на мореската. „Бих могъл просто да зарежа всичко — помисли си. — Поне за известно време. Тъжби, бандити, уроците на Елеса… Норта.“
— Имам задължения тук — каза той.
Хвана Алум за китката и сложи кесията в дланта му, после кимна на Керан.
— Господарката на гилдията ще ти намери подходящ кораб. Ела да похапнеш пак с мен, преди да отплаваш.
— Ние ще отплаваме — каза Алум. — Заедно.
— Вече ти казах…
— Братовчедка ми говореше вярно. — Монетите в кесията звъннаха, когато юмрукът на Алум се сви около нея, и в думите му имаше силна настойчивост. Вейлин си спомни очите на жената мореска в мината, пронизителния ѝ, знаещ поглед. — Ние ще отплаваме заедно — повтори Алум. — Пътят към нашите деца се крие в теб. Докато не си готов да отплаваш, трябва да остана тук.
— Е — каза Керан, нарушавайки последвалото мълчание. — Ще кажа на готвача, че ще имаме още един човек на вечеря днес.
Докато ядеше супата си, Артис се мръщеше и мълчеше начупено; сестра му имитираше поведението му, макар че изглеждаше по-скоро разсеяна, отколкото ядосана.
— Няма да получите второ, ако не довършите това — сгълча ги леля им, която седеше начело на масата.
Лорен направи лека гримаса и покорно сръбна лъжица супа. Вейлин забеляза как очите ѝ все се отклоняват към портрета над камината. На него бе изобразен мъж на средна възраст в униформа на морски капитан, застанал със сабя в ръка на фона на опушени небеса и горящ такелаж. Вейлин никога не го беше виждал на живо, но според всички сведения мъжът на Керан нито беше толкова висок и слаб, нито бе имал толкова коса на главата.
„Той беше добър мъж, милорд — бе казал веднъж брат Келан на Вейлин. — С пъргав ум и щедро сърце, като за търговец. Но не му беше работата да командва боен кораб. Все пак казват, че умрял храбро.“
За очите на Вейлин трапезарията, както и всичко останало в дома на Керан, бе твърде голяма. Съпругът, за когото тя продължаваше да носи траурни панделки, бил богаташ, макар Вейлин да подозираше, че голяма част от богатството му се е дължала на прозорливостта на жена му. След неговата смърт печалбите на Почитаемата търговска къща на Ал Верин се бяха удвоили, а после и утроили. Сега Керан бе една от десетте най-богати личности в Пределите и уважавана председателка на Търговската гилдия. Но траурните панделки все още стояха здраво пришити към корсажа ѝ и той знаеше, че това не е просто за отблъскване на нежелани ухажори, макар че такива имаше много.
— Близнаците няма ли да дойдат при нас? — попита Вейлин и хвърли поглед към празните столове от лявата си страна.
— Предпочитам да ги оставям да ядат в кухнята — отвърна Керан. — Те често са малко капризни, особено напоследък.
— Татко им липсва — каза Лорен и това предизвика насмешливото пръхтене на брат ѝ. — Ама наистина! — настоя тя със свиреп поглед, който веднага завъртя към Вейлин. — Както и на мен, чичо.