— Баща ви е там, където трябва — каза ѝ Вейлин. — Засега.
— Остави пикливото пиянде да изгние там вътре, хич не ми пука — промърмори Артис; това бяха първите му думи за вечерта.
Юмрукът на Вейлин се стовари върху масата с такава сила, че приборите издрънчаха. Той се втренчи в Артис и остави тишината да се проточи, докато момчето най-после вдигна очи, предизвикателно, но и малко уплашено.
— Баща ти — каза Вейлин с тих, но напрегнат глас — прекоси половината свят и се би в най-тежките войни, които това Кралство някога е познавало. Мина през огън и кръв, за да спаси живота на нашата кралица, и видя как нашият брат Кейнис умира. Не го направи от жажда за слава или в очакване на някаква награда. Направи го, за да опази семейството си, и това му струваше повече, отколкото можеш да си представиш. Независимо от простъпките си баща ти заслужава твоето уважение и ти ще го показваш.
Артис отвърна на погледа му и Вейлин откри, че лицето на момчето обезпокоително много прилича на това на Норта, когато бе на неговата възраст. То притежаваше и неговия навик да действа, без да мисли.
— Той вече не ми е баща! — извика Артис и скочи на крака, когато дързостта надви страха му. Запрати лъжицата си върху масата и тя отхвръкна надалеч. — А ти даже не си ми истински чичо.
— Артис! — каза Керан с рядко за нея ядосано мръщене и се надигна от стола си, като хвърли многозначителен поглед към Алум. — Имаме гост!
— А ти не си ми майка! — извика Артис, врътна се и хукна към вратата. — Майка ми умря, нали помниш?
Артис излетя от стаята и вратата се затръшна. Възцари се тежко мълчание.
— Трябва да го пратиш в колиба на хълмовете — каза Алум на Керан. Не изглеждаше смутен от тази сцена и продължаваше да си похапва от супата, като примляскваше одобрително. — Веднъж аз проявих неуважение към баба си и баща ми ме прати в колибата за цяло лято, само с един нож и без хляб и вода. Ядох змии и скорпиони. — Изкиска се носталгично и загреба още една лъжица супа. — Или пък може просто да го напердашиш.
— Добра идея — промърмори Вейлин, с което предизвика един суров поглед от страна на Керан.
Случилото се между тях бе кратко, резултат от самотата им в месеците след края на войната, когато липсата на онези, които бяха загубили, се усещаше като отворена кървяща рана. И двамата знаеха, че няма да продължи дълго. Колкото и близки да бяха станали, взаимната им привързаност не бе от онази, която разцъфва в нещо дълготрайно. Разделиха се като приятели, по нейно настояване. Тя хвърли вината върху дребния скандал и растящата мълва, породени от не особено дискретните им нощни срещи, макар че той бе наясно, че това е само извинение; през цялото време траурните ѝ панделки не бяха изчезнали. Въпреки това сега, пет години по-късно, Керан продължаваше да се радва на определена свобода, каквато граничният лорд не даваше на другите.
— Може би — каза тя — той щеше да се държи по-добре, ако чичо му прекарваше повече време в грижи за семейството, вместо непрекъснато да скита из околностите да беси престъпници.
— Той тъгува по дома — обади се Лорен тихо, с отнесен поглед, разбъркваше почти недокоснатата си супа. — Всичките ни приятели са в Нериново. Сега, когато татко го няма, Кара преподава в тамошното училище. Тя е строга, но добра, и те я обичат, от което сърцето я боли по-малко. Лоркан ѝ липсва, но тя не иска да си го признае, дори пред самата себе си.
Керан се втренчи в племенницата си, внезапно пребледняла.
— Пак го правиш — каза тя с изтънял гласец. — Нали каза, че вече не ти се случвало?
— Почти не. Но понякога се връща. Не ти казвам, когато това стане, но чичо Вейлин трябва да научи нещо.
Лорен се усмихна отсъстващо и вдигна лице към Вейлин с широко отворени и немигащи очи. Той знаеше, че момичето не вижда него, нито някой друг в тази стая.
— Нощес сънувах вълк. Много голям и много красив. А също и стар. Ужасно стар. Той ми показа много неща. Едното беше човек, също стар, но не чак толкова като вълка. Носил е много лица, живял е много животи. Правил е много неща. Изминал е ужасно дълъг път, чичо. Той има да ти каже нещо. — На гладкото чело на Лорен се появи бръчка, когато тя се намръщи, и сянка премина по малкото ѝ лице. Тя премигна и Вейлин видя сълза да се стича по бузата ѝ. — Но първо трябва да убие някои хора.
„Вълкът“. Беше минало толкова много време, откакто го бе видял за последно, но споменът бе ясен и реален, сякаш е станало само преди миг — във Великата северна гора, когато могъщият му вой призова сеорда сил на война срещу воларианците. Всички други срещи прелетяха като вихър през ума му. Онзи пръв път, когато го бе зърнал в Урлишката гора, преди вълкът да се намеси, за да го спаси от убийците: видение на сребристосива хищна красота, което облизва кръвта от муцуната си. Изръмжаването му в Мартиш, което го накара да се отдръпне от ръба на истинско убийство. Край стените на Линеш по време на Алпиранската война, преди да призове пясъчната буря, която го спаси, но не успя да спаси Дентос. „Каза да се ослушваме за зова на вълка“, бе предал Норта думите, отправени към него от един мъртвец в съня му. Вейлин добре знаеше, че зовът на вълка често носи спасение, но също и смърт.