— Къде? — попита той. Приклекна до Лорен и сложи ръка на рамото ѝ. — Кога?
— Кулата — каза тя и Вейлин я усети как потрепери. — Сега. — Треперенето ѝ внезапно премина в конвулсия и лицето ѝ пребледня, докато се мъчеше да не повърне. — Част от него… — Тя се намръщи объркано. — Някой, който някога е бил… иска да се види пак с дъщеря си. Било е радостна изненада да я намери тук. Не е успял да я убие, докато е бил жив. Нещо, за което винаги е съжалявал.
„Някой, който някога е бил… дъщеря си…“
Вейлин се откъсна от Лорен, грабна меча си от облегалката на стола и се хвърли към вратата. Осъзнаването ехтеше в мозъка му с цялата сила на писък. „Елеса!“
С рязко дръпване на юздите Вейлин спря коня си на двора, скочи от седлото и хукна към конюшнята. Изтегли меча си и се насили да забави до ходом, преди да навлезе в сенчестата вътрешност, наострил уши за всякакъв звук, различен от пръхтенето на куп раздразнени коне.
— Елеса! — извика той, докато вървеше към задния край на конюшнята. — Покажи се!
— Вуйчо?
Той се обърна и я видя в рамката на една врата, увила одеяло около голото си тяло и обидено намръщена. Зад нея Вейлин зърна бледата фигура на Семон Век да обува трескаво панталоните си.
— Обличай се — каза Вейлин на Елеса.
— Колкото и да ценя твоята загриженост — отвърна тя с въздишка, — не можеш да ме командваш…
— Обличай се! — прекъсна я Вейлин и тръгна към нея, гледаше я втренчено, с категорична настойчивост.
Елеса премигна и отстъпи назад, очите ѝ се стрелнаха към меча в ръцете му, при което мръщенето ѝ се стопи и тя кимна разбиращо.
— Веднага.
Сержантът от Северната гвардия, който отговаряше за нощната смяна, влезе забързано в конюшнята, следван от двама гвардейци с алебарди.
— Проблеми ли, милорд? — попита той.
Алум изникна задъхан зад гвардейците. Той не бе опитен ездач, така че Вейлин бързо бе взел преднина в препускането им към кулата.
— Ти — каза той, като кимна на един от гвардейците и посочи Алум. — Дай алебардата си на този човек.
— Слушам, милорд.
— Сержант — продължи Вейлин. — Събуди лорд Орвен и целия гарнизон. В кулата има натрапник. Трябва да бъде претърсена от горе до долу.
Сержантът, ветеран с дългогодишна служба, се поколеба само за миг, преди да козирува, да се врътне кръгом и да извиси глас, лаейки нужните заповеди.
— Какво става? — попита Елеса. Вейлин се обърна към нея и видя, че е почти облечена и бързо завързва ботушите си.
— Оръжията ти при теб ли са? — попита я той.
— Винаги.
— Добре. Вземи ги.
— Моля за извинение, милорд. — Семон се появи до Елеса и се поклони ниско, с напрегнат от паническо разкаяние глас. — Ако съм ви обидил по някакъв начин…
— О, я млъквай! — сопна му се Елеса. Препаса колана си с двата ловни ножа, единия дълъг, а другия къс. — Дръж — каза и му подаде по-късия. — Току-виж и от теб има някаква полза.
— Стойте близо до мен — нареди Вейлин и тръгна обратно към двора.
— Къде отиваме? — попита Елеса и сложи стрела на лъка си.
Думите на Лорен се въртяха в ума му. „Изминал е ужасно дълъг път…“
— Трябва да проверим как са гостите ни.
Посланик Кон поне бе получил бърза смърт. Лежеше на огромното легло в голямата стая, запазена за най-почетни гости, стоманеносивата му брада бе оцапана в червено, а чаршафите от двете му страни бяха прогизнали от прясна кръв.
„Едно-единствено рязване“, помисли Вейлин, като отмести настрани брадата, за да погледне раната — почти хирургически двусантиметров срез на главната шийна артерия. Спътниците му не бяха такива късметлии. Четирима от тях лежаха из стаята и на всяко тяло имаше поне три прободни рани в гърдите. Кръвта бе опръскала стените и хаосът наоколо говореше за свирепо клане.
— Всички е станало много бързо — каза Алум, като огледа касапницата с опитно око. — Старецът е бил убит пръв, вероятно пред очите на другите. — Побутна с крак ръката на един от труповете, който държеше нож в отпуснатите си пръсти. — По острието няма кръв. Опитали са се да окажат съпротива, но това не им е помогнало.