— Той не е тук — каза Елеса, докато минаваше от труп на труп с лице, застинало в хищническото напрежение от лова. — Онзи с белега. — Обърна се към Вейлин. — Той ме познаваше. Видях го… тоест, пропуснах да го видя. Това е той, нали?
— Тук вътре, милорд! — долетя гласът на лорд Орвен от една съседна стая.
Вейлин намери Орвен приклекнал до окървавеното хъхрещо тяло на генерал Джиян. Наблизо лежаха още трима от свитата, всичките мъртви. Генералът стискаше здраво меча в ръката си и Вейлин забеляза кървавото петно на острието.
— Рани ли го? — попита той на чу-шин, като приклекна до мъжа.
— В крака… — прошепна Джиян и думите му бяха придружени от бликнала кръв. Той изпадна в конвулсии и нададе вик, в който имаше едновременно ярост и отчаяние. — Познавах го… от малък… на практика аз го отгледах това малко копеленце…
— Прати да повикат брат Келан — каза Вейлин на Орвен. — Убиецът е ранен в крака. Заповядай на стражите да търсят кървава диря и пусни хрътките.
— Слушам, милорд.
— Чакай… — изстена Джиян и пусна меча, за да посегне към наметалото на Вейлин, когато той понечи да излезе от стаята с Орвен. — Оръжията…
— Това е въпрос за друго време, господине — каза Вейлин. Опита се да откопчи ръката на Джиян, но мъжът не го пусна, взираше се в него и в очите му имаше яростна молба да бъде разбран.
— Ние имаме нужда от тях… — Джиян отново бе разтърсен от конвулсии и от устата му шурна мощна струя кръв, която заля плочите. Той пое въздух в дробовете си и продължи да говори мъчително през болката. — Те идват, хиляди и хиляди шибаняци…
— Кой? — Вейлин се приведе към него, когато гласът на мъжа заглъхна в накъсан шепот. — Кой идва?
Думата дойде с влажно хриптене и Вейлин видя познатата му замъгленост да обхваща очите на Джиян.
— С-сталхастите… — Изстена, за миг в погледа му отново припламна живот и той го впери във Вейлин. — Идват за нас… после за вас… после за всичко…
— Генерале?
Очите на Джиян продължаваха да се взират в неговите, но искрицата живот бе угаснала и ръката му пусна наметалото на Вейлин.
— Генерал на Седма кохорта на Достопочтената войска — промърмори Вейлин и посегна да затвори очите на мъжа. — Подозирам, че заслужаваше по-добър край.
— Тук има кръв — извика Алум от коридора. Вейлин хвърли последен поглед към трупа на генерала, излезе от стаята и видя мореската да оглежда клекнал едно малко червено петънце на плочите.
— Превързал е раната — каза той и плъзна пръсти по още мократа кръв. — Това е било съвсем скоро. — Веждите му се сбърчиха съсредоточено, Алум стана и посегна да вземе една факла от желязна скоба на стената. — Странно — промърмори, като освети с нея пода и стените.
— Кое? — попита Вейлин.
— Кръвта. Белезите, които оставя, приличат на падащи звезди. — Алум спря и посочи една удължена капка на стената. — Като диря, оставена от ранен гепард. Но със сигурност никой човек не може да се движи толкова бързо.
— Това същество не е истински човек — каза Вейлин. Последва Алум до края на коридора, където той излизаше на западното стълбище на кулата. Факлата на ловеца разкри още кръв по стълбите, водещи към ниските части на кулата, но никаква по пътя нагоре.
— Чакай — каза той, когато Вейлин понечи да тръгне надолу. — Няма вече падащи звезди, виждаш ли? — Светлината на факлата му играеше по редица малки кръгли капки.
— Това несъмнено е фалшива следа, милорд.
Вейлин вдигна очи и видя Семон, застанал до Елеса.
— Наистина ли?
Младежът леко пребледня, но се изпъна и намери кураж да срещне погледа на Вейлин.
— Това е стар номер — каза той. — Научих го още като момче. Хората винаги очакват да тръгнеш надолу — той кимна към стълбището вляво, — докато обикновено е по-добре да се качиш нагоре. Покривите са приятел на бандита.
Вейлин даде знак на двама Северни гвардейци да проследят дирята надолу, а сам тръгна нагоре, като оглеждаше зидарията за още кръв, но не откри нищо. Спря на една арка, която водеше към открита пътека, минаваща по бойниците над казармата на Северната гвардия, но не видя нищо интересно. Тъкмо се канеше да продължи, когато Алум го спря с докосване по ръката, излезе на пътеката и прокара длан по камъните на ниския парапет.
— Тук — каза той и вдигна ръка, за да му покаже малка капка кръв на пръста си. — Още е прясна.