— Тогава къде…? — Очите на Вейлин се плъзнаха по пътеката. Вратата, до която водеше тя, пазеше резервния оръжеен склад на кулата и по тази причина бе подсигурена с поне пет ключалки. По стената горе нямаше къде да се захванеш, нито пък по стената долу.
— Вуйчо — тихо каза Елеса. Вейлин се обърна и я видя да вдига лъка си, вперила очи в нещо долу. Той проследи погледа ѝ, но видя само сенчестите ъгли на покрива на казармата. В кулата вече ехтеше тревога, виковете на Северните гвардейци се накъсваха от възбудения лай на хрътките. Горяха множество факли и хвърляха измамни трепкащи сенки, които само го затрудняваха да различи какво е привлякло интереса на Елеса. А после го видя — малка фигурка, приклекнала до западния ръб на покрива, неподвижна като статуя, но без съмнение с човешка форма. Казармата се намираше зад стените на крепостта, но разстоянието между покрива и външните бойници лесно можеше да се прескочи дори от човек без родена от Мрачното скорост.
— Трябва ми жив — каза Вейлин на Елеса, докато тя изпъваше лъка.
Чу радостното предвкусване в гласа ѝ, докато перата на стрелата обърсваха бузата ѝ.
— На мен също.
Сянката се раздвижи в мига, щом тя стреля, и се превърна в размазано петно на трепкащата светлина на факлите. Елеса изруга, когато стрелата ѝ отскочи от керемидите. Моментално сложи нова на лъка и го изпъна, с бързина и ловкост, които не отстъпваха на най-добрите стрелци, които Вейлин бе виждал. Сянката, движеща се по-бързо, отколкото е по силите на който и да било човек, се стрелна през върха на покрива и скочи точно когато лъкът на Елеса звънна отново. Вейлин видя как тя се изви, когато стрелата я улучи, и размазаното петно сякаш се забави насред въздуха, преметна се и се удари във външните зъбери на крепостта, преди да полети към земята долу.
Вейлин рипна върху зъберите, като устоя на импулса да скочи оттам върху покрива на казармата, защото знаеше, че единственият резултат ще са два счупени крака. Вместо това сви ръце около устата си и изрева на Северните гвардейци на двора:
— Пуснете хрътките през портата! Внимавайте да не го убият!
Обърна се, скочи обратно на пътеката, спусна се по стълбите и изхвърча тичешком на двора, следван по петите от Елеса и другите. Мина през портата, ориентирайки се по бесния лай на хрътките, докато не зърна сюрията. Всички те бяха ренфаелски ловни кучета, три стъпки високи в раменете, с дълги муцуни и яки челюсти. Тичаха в кръг около някаква мъглява мятаща се фигура, като отново и отново някое от тях се стрелваше, за да се опита да ухапе плячката им, но без видим успех. Вейлин видя как три от тях бяха отхвърлени от мъглявата фигура, прелетяха през въздуха и паднаха на няколко метра оттам с болезнено квичене. Но сюрията се състоеше от петдесет кучета и нямаше умора.
Докато се приближаваше, Вейлин забеляза, че фигурата става по-ясна и добива човешка форма. Още на няколко пъти се замъгли от резките си движения, отхвърляйки още някое и друго куче във въздуха, но внезапно спря, когато четири хрътки се втурнаха да впият челюсти в крайниците ѝ.
— Леко, леко — извика сержант Джолна, когато кучетата се скупчиха, за да довършат плячката си. Заобиколеният от тях мъж потръпваше от болка, докато още и още зъби се впиваха в плътта му. Джолна държеше поста главен кучкар от много години и бе отгледал всички тези животни от малки кученца. Те се отдръпнаха, когато той навлезе сред тях, размахвайки със свистене пръчката си. Яростният лай на сюрията бавно отслабна до ръмжене, макар че онези, които държаха мъжа, не го пуснаха.
— Извинете, милорд — каза Джолна, когато Вейлин спря наблизо. — Тази вечер наистина им е кипнала кръвта. Рядко им се случва да ловуват всички заедно както сега.
— И се справиха отлично, сержант — похвали го Вейлин. Впери поглед в убиеца и хрътките се разделиха пред него, когато се приближи. Пречупената стрела на Елеса стърчеше от рамото на мъжа, а около бедрото му бе омотана стегната превръзка. Той потрепери от потисната болка и вдигна лице. Вейлин видя, че то е обляно в кръв. Забеляза, че най-много е около очите и носа — явен признак за продължителна употреба на дарба. Но въпреки кръвта успя да различи белега на челото на мъжа.
— Братко… — промълви убиецът и изкриви лицето си в гримаса на болка, преди да се ухили широко срещу Вейлин. Зъбите му блестяха в червено и бяло в мрака. — Доста време мина. — Очите му се стрелнаха към Елеса, когато спря в края на сюрията. Въпреки скорошното усилие лицето ѝ бе пребледняло и тя се взираше безизразно в белязания убиец.
— И прелестната ми дъщеря — каза той. — Липсвах ли ти?