Тя се раздвижи прекалено бързо, за да успее Вейлин да я спре. Хрътките се пръснаха пред нея, когато се втурна напред с вик на ярост, изтръгнал се от гърлото ѝ. Звукът от юмрука ѝ, когато той се заби в лицето на убиеца, напомни на Вейлин за удар на чук по здрав камък. Той успя да я хване за китката, когато замахна за нов удар, и я придърпа в плътна прегръдка.
— Дължа му го! — Тя се замята в обятията му и зарита. — За онова, което причини на майка ми! За онова, което причини на мен!
— Знам. — Ръцете на Вейлин се стегнаха и я задържаха близо до него, докато тя не спря да се мята и се разхлипа. — Ще получиш каквото ти се полага, обещавам ти — прошепна той и я остави да се свлече на колене, преди да извърне отново поглед към убиеца. Той се бе отпуснал в челюстите на хрътките и от клюмналата му глава течеше кръв. — Но първо трябва да чуя какво има да ми каже.
После кимна на сержант Джолна.
— Кажи на брат Келан, че има нов пациент. И донеси вериги. Най-тежките, които можеш да намериш.
5.
Елеса се разположи пред вратата на килията и отказа да си тръгне, докато брат Келан се грижеше за раните на пленника.
— Трябва да поспиш — каза ѝ Вейлин, с което си спечели изпепеляващ поглед.
— Ти би ли могъл да заспиш? — попита тя. — Като знаеш, че това създание е още живо и се намира в кулата? — Гласът ѝ премина в съскане, докато се взираше през процепа във вратата на килията. — Може да носи различно лице, да говори с различен глас, но сега я виждам — тази усмивка. Усмихваше се по същия начин в деня, когато уби майка ми.
Вейлин я избута настрани, за да погледне през процепа. Мъжът, прикован с вериги за стената, се усмихваше благодарно на брат Келан, докато той привършваше с превръзката на рамото му. Също като Елеса, Вейлин бе виждал тази усмивка и преди, на лицето на Баркус, когато маската най-после падна и оголи цялата злоба на слугата на Съюзника. С години тази твар бе носила формата на брат му като наметало, както и формите на мнозина други: бащата на Елеса, който бе заговорничил с религиозни фанатици да предизвикат падението на Кумбраел; слепият шаман, който бе довел Мечия народ до ръба на гибелта; воларианският роб войник, който му бе отнел Дарена.
„Колко ли пъти — зачуди се той — ще трябва да го убивам, преди да изгубя чувството, че убивам брат си?“
Малко след това брат Келан излезе от килията. На слабото му лице бе изписана смесица от презрение и любопитство.
— Трябва да кажа, че го намирам за странно учтив, милорд — каза той на Вейлин. — Като се има предвид… природата му.
Вейлин никога не бе казвал на Келан всички подробности за смъртта на Дарена. Лечителят я обичаше като дъщеря, затова на Вейлин му се струваше, че е по-добре да го пощади — импулс, за който сега бе благодарен. Ако Келан знаеше, че създанието в килията е отговорно за смъртта ѝ, никога не би го излекувал, независимо от повелите на Петия орден, които изискваха всички в нужда да бъдат лекувани еднакво усърдно.
— Ще оживее ли? — попита Вейлин.
— Ако за него се полагат съответните грижи — отвърна братът. — Той обаче изглежда убеден, че няма да доживее да види следващото утро и че смъртта му вероятно ще е извънредно бавна. Така ли е, милорд?
Елеса се изкиска тихичко.
— Ще има късмет, ако види днешното пладне, да не говорим за следващото утро.
Келан стисна раздразнено челюсти, но не откъсна поглед от Вейлин.
— Милорд е наясно с тревогите ми по въпроса за мъченията…
— Както винаги, състраданието ти прави чест, братко — намеси се Вейлин и тупна стареца по рамото. — Бъди спокоен, сигурен съм, че в случая няма да има нужда от такива мерки.
Той посегна към вратата, после спря, когато Елеса жадно пристъпи до него.
— Не — заяви категорично той и поклати глава.
Елеса хвърли поглед към Келан, преди да се приведе към него и да възрази с дрезгав шепот:
— Ти ми обеща.
— И ще сдържа обещанието си. Но не още. Чакай тук.
Щом влезе вътре, той освободи двамата Северни гвардейци в килията и затвори вратата след тях. Пламтящите гневни очи на Елеса го гледаха през процепа и се присвиха втрещено, когато той го захлопна. По негово нареждане в килията имаше сложени два стола. Белязаният мъж седеше на единия и дебела верига свързваше гривните на китките и глезените му със скоби на стените.
— Някога те наричаха Пратеника, доколкото си спомням — каза Вейлин, като пристъпи напред да седне на другия стол. — Но ми мина през ума, че никога не съм знаел името ти. Истинското ти име.
Веригите на белязания издрънчаха, когато се размърда, и той срещна погледа на Вейлин със спокойно безразличие.