Умълча се и по насиненото му лице премина сянка.
— Не ме разбирай погрешно. Това, което беше само вълничка в Отвъдното, предизвика голяма болка в душите, принудени да го изтърпят. Някои от тях се измъкнаха и отлетяха в блажената свобода на пустотата; други бяха разкъсани на парчета и от тях останаха само полудели късчета, измъчвани от спомени за онова, което са били. Такава беше моята съдба, братко. Ето какво ми причини ти и то бе далеч по-лошо от всяко мъчение, което можете да измислите ти и онази малка кучка отвън. Сега вече знам, че е продължило години, но на мен ми се стори цяла вечност. В Отвъдното времето е непостоянно, разтегля се или се свива по наглед случаен начин. Представи си да пищиш вечно, Вейлин. А после си представи нещо да те намери, да събере всички късчета, които са останали от теб, и да ги сглоби наново. Не си цял, вече не. Но те образуваха отново Пратеника.
Тогава Вейлин се сети за последните думи на Съюзника, потресените му, изпълнени с ужас очи, докато се взираше в черния камък. През годините оттогава често се бе чудил как е възможно такава вражда и изтребление да са били причинени от едно толкова невзрачно нещо. Беше фино изсечен, но му липсваше всякаква украса; повърхността му не бе нашарена с древен неразбираем надпис, нито с пиктограми, които да намекват за силата, криеща се в него. Той бе седял в своята стая под голямата арена на Волар векове наред, пазен в тайна от преследваните служители на отвергнатите волариански богове, които го смятаха за свещен. Всичко бе започнало с тази простичка, неукрасена плоча черен камък, само едно докосване от ръката на Съюзника в отдавнашните дни, когато още е бил затворен в собственото си тяло. Вейлин знаеше, че тогава той е жадувал за дарбите в него, но бе плакал като дете от перспективата да го докосне отново.
„Когато го докоснах — бе казал той, с влажни и ококорени очи, молещи за милост, която сигурно е знаел, че няма да получи, — когато получих дарбата си, надзърнах в онзи свят… и нещо отвърна на погледа ми, нещо гигантско и гладно.“
Съюзника бе древна душа с достатъчно злоба, решителност и интелект, за да подчини цялата Воларианска империя на волята си и да я използва, за да доведе света до ръба на разрухата, и въпреки това, когато се озова пред черния камък под арената, ужасът му го бе направил жалък.
— Какво нещо? — попита той.
Известно време Пратеника се взираше в него, сега със странно безметежно лице, в което наглед липсваше всякаква враждебност. Но когато заговори отново, Вейлин долови познатата злобна нотка.
— Ти нямаш представа — каза той и се приведе напред. — Нямаш представа какво направи, когато принуди Съюзника да докосне онзи камък. Нямаш представа какво събуди. Но ще разбереш, братко. То те видя, видя всичко и огладня повече от всякога.
— Какво е то?
Леко свиване на рамене, повдигане на вежда и Пратеника се облегна в стола си.
— Знам само какво може да направи. Не какво е в действителност. Но виж, намеренията му… — Усмивка заигра по устните му. — Тях ги знам много добре. То подрежда фигурките на дъската от много отдавна и първите ходове вече са направени, като например вкарването ми в тази черупка.
— С каква цел?
Пратеникът потъна в мълчание. Вейлин усети отново сърбежа в ръцете си. Можеше просто да стане, да отвори вратата и да остави Елеса да прави каквото си иска с това нещо. Да слуша как писъците му отекват в коридора, докато се отдалечава, би било срамно приятно, но ясно разбираше, че има да научи още.
— Генерал Джиян спомена сталхастите — каза той, опитвайки нов подход. — Какво са те?
— Само един инструмент — отвърна Пратеника. — Също като мен. Аз бях вкаран в тази черупка, за да спечеля доверието на генерала. Не беше лесно; той бе умен мъж, който отдавна бе научил цената на подозрението. Но в крайна сметка спечелих доверието му, за да мога да нашепвам в ухото му правилните идеи. За първи път му предложих да дойдем тук преди повече от година, когато сталхастите нахлуха в хълмистите земи югозападно от Степта. Но едва след като те унищожиха армията, пратена срещу тях от Търговския крал, той започна да се вслушва в мен.
— Убедил си го да преплава океана само за да го убиеш под моя покрив?
— Като по този начин посея съмнение и раздор между Далечния запад и владенията на Огнената кралица. Освен това, ако не го бях сторил, щях да се лиша от възможността да говоря пак с теб, братко. Така че, както виждаш, дошъл съм тук отчасти по свои собствени подбуди.