Лицето на Пратеника загуби своята безметежност и Вейлин бе смутен от искреното съжаление, което видя върху него.
— Странно — продължи Пратеника и този път в гласа му липсваше предишната злоба, — но когато страдах в Отвъдното, най-скорошните ми спомени бяха тези, които останаха при мен. Помня хаоса, който посях сред Ледения народ, всички онези години на заговорничене със Синовете на Верния меч и… — злобният тон се върна за миг и очите му се плъзнаха към вратата — всички онези щастливи дни с жената и дъщерята на бедния стар лорд Брадор. Беше толкова приятна изненада да я намеря тук с теб…
Реакцията на Вейлин бе мигновена и инстинктивна, червена пелена падна за секунда пред очите му и когато се разнесе, той откри, че стои над Пратеника и ръката го боли от силния шамар с опакото на дланта, който бе нанесъл в лицето му. Пратеника изплю кръв и нададе кашлящ смях.
— О, братко — каза той и поклати глава с тъжно кискане. — Винаги е толкова лесно човек да ти дърпа конците, все едно са струни на мандолина. Това ще ми липсва.
Вейлин затвори очи и вдиша дълбоко, преди да се насили да седне отново на мястото си.
— До гуша ми дойде — рече той. — Ако имаш да ми казваш нещо, казвай.
Пратеника изкашля още кръв, после се намести на стола си и лицето му доби замислен вид.
— Както казах — продължи той, — много бе изгубено с изключение на най-скорошните животи и най-вече един от тях, един поток на паметта сред толкова много други, когато бях едрият, прям, честен брат Баркус и ние петимата бяхме свързани от Ордена — братя, обединени срещу всички злини на света. Започнах да осъзнавам, с малкото останал ми здрав разум, че ако волята на Съюзника не ме бе обвързала толкова напълно, щях да остана в онази черупка колкото години можех. Тогава познах скръбта — не влудяващата ярост от несправедливостта и жаждата за мъст, които познавах толкова добре, а болката от загубата на обични хора.
Премигна и срещна погледа на Вейлин с тъжна усмивка.
— Боли, нали? Когато си сам в тъмното и призраците идват да шепнат ужасните си истини. А те идват, нали, братко? Онези купища и купища призраци. Кой ли шепне най-силно, чудя се? Кейнис? Дарена? Аз?
Усещайки, че червената пелена се надига отново, Вейлин стана и тръгна към вратата.
— Стига толкова. Можеш да гниеш тук. Няма да те убия, та да може новият ти господар да те сложи в друго тяло. Предлагам ти да прекараш годините в размисъл върху многото си престъпления…
— Шерин.
Килията бе малка и в нея нямаше ехо. Въпреки това името се задържа във въздуха и възпря ръката на Вейлин, когато посегна да потропа по вратата. Той се обърна бавно и видя, че Пратеника го гледа, килнал глава по-скоро в израз на любопитство, отколкото на жестокост.
— Казах ти, че съм дошъл по свои собствени подбуди — рече той. — Дойдох да ти предам последното си съобщение. Последната ми услуга за теб.
Вейлин се приближи и надвисна над него, вперил поглед във вдигнатите му очи.
— Говори ясно — нареди той, — защото нямам повече време за гатанки. Какво знаеш за Шерин?
— Знам, че в момента живее в Достопочтеното кралство. Въпреки че е просто жена, е станала известна лечителка. Даже самият Търговски крал е имал повод да се възползва от талантите ѝ. Знам, че сталхастите ще се излеят през границата до месеци, и знам, че Шерин ще е сред първите загинали, защото се е поставила в голяма опасност. Ти я прати в Далечния запад, като очакваше тя да е в безопасност там. Трябваше да знаеш, че на този свят няма безопасни места. Завоевателите идват и си отиват в историята, но сталхастите са различни. Те възнамеряват да разрушат света и да убият всяка жива душа, която не пасва на техния калъп.
Тогава Вейлин го забеляза, постепенното разфокусиране на погледа на Пратеника, лъскавата пот, покрила челото му. Хвана лицето на мъжа, когато главата му се люшна, и го разтърси, докато очите му се избистриха отново.
— Взел си отрова — каза той, внезапно проумял.
Отговорът дойде като съскащо ехо на смях.
— Ама разбира се. Взех я, преди да прережа гърлото на онзи стар глупак Кон. Прецених дозата съвсем точно, братко. Но пък имам предостатъчно опит в такива работи…
Очите му се замъглиха отново и лицето му омекна в ръцете на Вейлин. Вейлин го разтърси отново, приведе се към него и изкрещя:
— Къде да я намеря? Къде е Шерин?
— Отиде да се грижи… — промърмори Пратеника с глас, малко по-силен от шепот — за Нефритената принцеса… — Изпадна в конвулсии, толкова яростни, че го изтръгнаха от хватката на Вейлин. За миг чертите му се оживиха отново и той вдигна към Вейлин отворените си, изпълнени със страх очи. По пребледнялата му кожа се стичаха сълзи. — Не се тревожи — изхъхри той, треперейки от усилието да говори, и Вейлин видя мрежа от кървясали вени да плъзва по очите му, докато кожата му ставаше все по-бяла. — Няма да има повече черупки за мен… Този път то най-после ще разкъса окончателно останките от душата ми. Мисли си… по-добри неща за мен, братко… ако можеш.