Затвори очи и главата му клюмна напред, а веригите издрънчаха за един последен път, когато крайниците му се отпуснаха. Вейлин стоеше и гледаше мълчаливо трупа. През ума му препускаше върволица от спомени. Всички ужаси, предизвикани от това създание, всички страдания, които бе изтърпял от неговите ръце. Знаеше, че този момент би трябвало да е съпътстван от чувство на окончателност, като епилог на епоса на злото. Но вместо това знаеше, че той е само начало, защото споменът, който идваше най-често в съзнанието му, не съдържаше убийство или жестокост, а лицето на една жена, която бе видял за последен път преди повече от десет години. Чертите ѝ бяха отпуснати в съня на упоените, когато я предаваше в ръцете на каменоделеца, а кожата ѝ бе топла, когато приглади косата ѝ назад от челото. Въпреки изпълнените със събития години оттогава споменът за лицето ѝ не бе помръкнал ни най-малко, нито чувството на вина… „Измяната винаги е най-тежкият грях.“
„Дали ме мрази?“, зачуди се той — въпрос, който го тормозеше още откакто бе видял корабът да я отнася. Какво ли щеше да зърне в очите ѝ, когато погледът ѝ падне отново върху него? Презрение? Отчаяние? Някак си се съмняваше, че ще е радост, и въпреки това в нея винаги бе имало повече състрадание, отколкото във всеки друг човек, който някога бе виждал. „Може би прошка?“
Изправи снага, когато решението укрепна в него, отиде до вратата и потропа на пазача да отвори.
— Изгорете това — каза му Вейлин и кимна към трупа на Пратеника. — Не са нужни никакви ритуали.
После тръгна по коридора и слезе по стълбите на двора, глух за въпросите, които Елеса крещеше след него. Каквото и да избереше да му покаже Шерин, когато я погледнеше отново, щеше да го приеме като заслужено. Щеше да отплава за Далечния запад, да я намери и да се погрижи за безопасността ѝ, независимо от риска или цената, защото това бе най-малкото, което ѝ дължеше.
6.
Също като Северна кула, Нериново се бе разраснало след войната. Някога малката група занемарени къщурки по края на един плитък залив сега бързо се превръщаше в значително селище. Но за разлика от Северна кула, жителите му се чувстваха длъжни да изградят и поддържат яка защитна стена.
— Това гарнизонен град ли е? — попита Алум, когато прехвърлиха един нисък хълм на половин миля от главната порта.
— Не — отвърна Вейлин. — Просто тук живеят хора с напълно оправдана предпазливост. — Млъкна, несигурен как да обясни особеностите на това място. След кратък размисъл продължи: — Моят народ има един израз — Мрачното. Знаеш ли какво представлява то?
Белязаните вежди на Алум се смръщиха озадачено и той поклати глава.
— Твоята братовчедка има… способност — продължи Вейлин. — В Обединеното кралство биха я нарекли проявление или проклятие на Мрачното. В последните години обаче се предпочита терминът Надарен, който е наложен по повеля на кралицата.
— В империята го наричат Сенчестия път — рече Алум и лицето му се озари от разбиране. — Ние мореските нямаме дума за него. Онези, които го имат по рождение, се наблюдават зорко, защото знаем, че то не идва от Закрилниците, а кой може да каже как подобна сила ще изкриви човешкото сърце? — Очите му се присвиха и той огледа пак селището. — Значи всички хора тук са… Надарени?
— Не, само повечето възрастни и може би половината от децата.
Мореската се размърда в седлото. Вейлин го забеляза как стисна по-здраво юздите и конят му се разшава, доловил безпокойството му. Но той каза само:
— Разбирам.
— Може би — подхвърли Вейлин — ще предпочетеш да прекараш деня в лов. Хълмистият район на север изобилства от диви кози…
— Кози! Да! — Алум се поизправи и посегна към едно от копията, които си бе избрал от оръжейната на кулата. — Ти ми даде тези чудесни оръжия. Би било обида да не осигуря месо в знак на благодарност. — Той изви коня си на север, после спря. — Ако не излезеш от това ужасно място до два дни — каза на Вейлин с мрачен глас, — бъди сигурен, че ще те спася.
С тези думи пришпори животното си и се отдалечи в галоп. Вейлин забеляза, че държи погледа си твърдо встрани от Нериново.