Келбранд сведе глава в знак на мрачно съгласие, преди да я вдигне пак и да срещне погледа на жреца с очи, в които личеше очакване. Видях как в този миг старецът почервеня от гневна неохота. Той можеше просто да си замълчи; след като официално бе назначил брат ми за скелтир, не бе длъжен също така да го призове да отговори на въпроса, само че Келбранд вече бе натрупал далеч по-голяма слава от повечето други, удостоени с тази чест, и всички членове на Хаста го знаеха.
Устните на жреца оголиха пожълтелите му зъби в зле прикрито злорадо хилене, преди той да си наложи отново маската на покорна увереност.
— Ако оживееш — каза той, — върни се тук един час преди слънцето да достигне зенита си, за да отговориш на Първия въпрос на Невидимите.
После отпусна ръка край тялото си и огледа трупа на Телвар. Открих, че изражението му е в пълен контраст с маската отпреди секунди. Сега той изглеждаше много по-стар и за миг в очите му ясно проличаха тъга и съжаление, преди да се обърне и да се отдалечи през редиците на по-нисшите жреци.
Народът ми не си пада по прекалено дългите ритуали, затова скоро представителите на стоте скелда се бяха разотишли по биваците си. Келбранд обаче остана, затова и аз направих същото. Той се приближи до олтара, затвори очи и сложи ръка на челото на брат ни, преди да промърмори собственото си тихо сбогуване. Келбранд бе прекарал край Телвар голяма част от предишните няколко години и си бе спечелил достатъчно слава, за да му отправи предизвикателство за мантията на скелтир, но никога не го направи.
Зад мен се чу мощно оригване и аз хвърлих поглед през рамо и видях Обвар, облегнат на един монолит, с мях вино в ръка, да ме гледа въпросително.
— Той се сбогува — казах и се извърнах.
— Набожното копеле е мъртво — промърмори Обвар и се приближи до мен. — Не може да го чуе, така че какъв е смисълът? — Въпросът явно бе риторичен, защото той възпря резкия ми отговор, като ми протегна меха. — Пиене?
Обвар постоянно ми предлагаше пиене — и не само това. Бяха минали много години, откакто детският му тормоз бе отстъпил място на друг вид интерес. Често съм си мислила, че го предпочитах като грубиян, отколкото като ухажор. Но първоначалният ми импулс да откажа рязко замря на езика ми, когато забелязах липсата на плътско желание в погледа му. За разлика от Келбранд, разликата във височината ни се бе увеличила с годините и трябваше да гледам нагоре, за да преценя изражението му. Този път той изглеждаше по-скоро неспокоен, отколкото похотлив.
— Дай го насам — казах и взех меха. При първата глътка премигнах изненадано. Вместо гъстото вино от горски плодове, което се пиеше обикновено в Хаста, това бе нещо много по-леко за небцето. Вкусът му бе богат и многосъставен, с приятен дъх на земя и балансиран с гладкост, която го караше да се хлъзга в гърлото.
— Това не е евтино, знаеш ли — каза Обвар и сключи дебелите си вежди, когато дръпнах още една щедра глътка.
— Какво е? — попитах, като му върнах меха.
— Не съм сигурен как се казва. Прави се от някакви плодове, отглеждани в страна далеч отвъд морето. Поне така ми каза търговецът, от когото го откраднах. Оставих го жив с условието да се върне другото лято с още. Казах му, че дори ще му платя. Много мило от моя страна, нали?
— Остави ли живи другите от кервана му?
— Само младите. — Той сви рамене и отпи. — Робите са ценни.
— Какво отвратително животно си, Обвар. — В гласа ми прозвуча искрено отвращение, достатъчно силно, че да накара меха да спре по пътя към устните му, които се разтеглиха в усмивка.
— На осемнайсет лета — каза той и пристъпи по-наблизо, извисявайки се над мен, а в погледа му се промъкна отново познатата похот. — И още неомъжена. Винаги съм харесвал как езикът ти ме жили, момиче. Кара ме да се чудя какво ли още може да прави.
Втренчих се право в очите му, отвръщайки на похотта в тях с пълно презрение. Не се страхувах и не изпитвах нужда да посегна към дългия нож на колана си. Аз бях друр-тиварик и макар че детските мъчения се наказваха само с пердах, всяка обида или рана сега, когато бях в детеродна възраст, щеше да му донесе бавната смърт на обезчестен воин. Но докато се взирахме един в друг и секундите се разтегнаха в минути, започнах да се чудя дали днес не е денят, когато похотта най-после ще надделее над предпазливостта му.