— Когато брат ти стане местра-скелтир — каза той със завален глас, оголил зъбите си, — ние ще завладеем всичко. Ще опустошим земите на Търговските крале чак до Златното море и аз ще бъда до него във всяка битка. Когато цялото славно клане свърши и се пролее последната капка кръв, той ще ме попита каква награда искам за службата си. Какво мислиш, че ще поискам?
— Луралин.
При звука на братовия ми глас очите ни се стрелнаха към олтара. Келбранд не ни гледаше; стоеше, опрял ръце на ръба на олтара, с поглед, все още обсебен от тялото на Телвар.
— Ще свикам съвет — каза той, преди да вдигне очи към Обвар. — Братко по седло, върви да утолиш апетита си с някоя робиня и остави сестра ми на мира. И не се напивай много. Може да имам нужда от сабята ти на сутринта.
Обвар се вцепени и видях лека тръпка на негодувание да пробягва по слабото му брадато лице. Тя обаче изчезна бързо и той въздъхна тихо в знак на примирение. Те може да бяха братя по седло, но сега Келбранд беше скелтир.
— Дръж — изсумтя Обвар и тикна меха в ръцете ми. — Дар на уважение за сестрата на моя скелтир.
Гледах го как се отдалечава ядосано към бивака на нашия скелд и изпитах кратък пристъп на съчувствие към нещастната робиня, която ще привлече интереса му. „Робите не са от Хаста“ — цитирах наум един от Вечните закони, докато отивах при Келбранд до олтара. — Всичко, което не е от Хаста, е плячка.
— Пийни — казах и му протегнах меха. — Наистина е хубаво.
Той пренебрегна предложението ми, погледът му бе втренчен в отпуснатото безжизнено лице на брат ни. В смъртта устните се бяха изтеглили назад, оголвайки зъбите в някаква пародия на усмивка. Тъй като нямах желание да търпя дълго гледката на тази усмивка, дръпнах още една щедра глътка от виното на Обвар.
— Знаеш ли защо жреците го убиха, Луралин? — попита Келбранд. Както обикновено, гласът му бе тих. Брат ми рядко викаше. Даже при дуелите, в които го бях виждала да се бие, малкото думи, които изричаше между трясъка на остриетата, бяха изречени със спокойно, почти внимателно мърморене. Въпреки това не помня някой някога да е пропуснал да чуе или разбере дори една негова дума.
— Отговорил е грешно на въпроса — отвърнах и избърсах уста с ръкава на официалната си черна памучна роба.
— Не долавям скръб в гласа ти, конче — каза Келбранд, и най-сетне се обърна към мен. — Ти не обичаше ли брат ни? Сърцето ти не се ли сломи, когато той напусна този свят?
Всеки слушател би приел въпросите му за сериозни, искрени питания, обагрени със скръбна нотка от явното ми безразличие. Аз обаче познавах брат си достатъчно добре, за да усетя леката подигравка, когато я чуя.
— Родени сме от една утроба — казах аз, — но не сме деца на един и същи баща. Телвар бе чужд за мен през по-голямата част от живота ми. Но… — Млъкнах, за да огледам трупа на олтара, още веднъж поразена от многото бойни рани по него, някои отдавна заздравели, други само на няколко седмици. Знаех, че по тялото на Келбранд няма почти никакви белези. — Въпреки това съжалявам, че вече го няма. Той беше добър скелтир, макар и да прекаляваше малко с цитирането на жреческите поучения.
— Жреческите поучения — повтори Келбранд и бавно кимна. — Той винаги е обичал уроците им. „Аз съм ходил извън Желязната степ, братко — каза ми веднъж. — Животът на тамошните хора е пълен с несигурност и объркване. Те тачат слабостта и се въргалят в алчност. Превръщат лъжите в добродетел, а честността — в грях. Когато се надигне местра-скелтирът, той ще отмие всичко това с кръв. Жреците са го видели.“
Млъкна и посегна да сложи ръка върху мътно лъщящите очи на Телвар, за да ги затвори.
— Но ти грешиш, малко конче. Те не го убиха заради отговора, който им е дал. Убиха го, защото не им е дал отговор. Той не беше местра-скелтирът и го знаеше.
— Той направи път на теб — казах.
— Да. Каза ми го снощи. Говорихме дълго и той ми каза много неща, включително въпроса, който ще ми зададат утре, и въпроса, който ще последва след година, ако отговоря вярно.
Аз се взрях в него с ужасено мълчание и мехът едва не се изплъзна от пръстите ми от смайване, преди да се овладея. Открих, че имам нужда да си сръбна още една глътка, преди да заговоря.
— Казал ти е? Но това е ерес!
Зъбите на Келбранд, съвсем бели, съвсем равни, заблестяха, когато се засмя — нещо много рядко за него.