— С времето, сестричке, ще ти кажа всичко, което узнах снощи, и ти ще осъзнаеш пълния абсурд на думите, които току-що изрече.
Веселието му се стопи бързо и той вдигна ръка от очите на Телвар, за да ме стисне за рамото.
— Утре ще ме попитат за името ми.
— Но те вече знаят името ти. Келбранд Рейерик, скелтир на скелда Кова.
— Не, те искат друго име. Име, достойно за местра-скелтира. Име, което войниците на Търговските крале ще шепнат със страх, когато чуят гърма на сталхастките копита в Степта. Име, което ще ни отведе до Златното море и отвъд.
Ръката му се премести от рамото на лицето ми и обгърна бузата ми в шепа. Видях на лицето му съжаление, когато ми се усмихна, а също и вина, защото знаеше колко тежко е това, което се кани да поиска.
— Ето какво трябва да ми дадеш: име. Луралин, скъпа сестричке, време е да сънуваш отново.
Макар че се опитах да устоя на импулса, макар че бях избягвала да правя това още откакто дойдох тук, очите ми неизбежно бяха привлечени от Гробницата. Тя се издигаше по средата на полукръга от желязо и камък, който образуваше Великата могила. Неукрасен сив каменен блок, широк десет крачки и висок дванайсет стъпки, с отвор в източната стена. Отворът представляваше черен правоъгълник в сивия камък, защото отвътре не идеше никаква светлина. Жреците никога не го пазеха. Защо да си правят труда, след като никой никога не би се осмелил да влезе вътре, освен ако не му бъде заповядано?
— Не се страхувай — каза Келбранд, когато очите ми се задържаха нетрепващо върху черния вход на Гробницата. — Жреците не знаят нищо. Погрижихме се за това.
— Ще разберат — казах и открих, че ми е невъзможно да потисна треперенето в гласа си. Ръката ми се пъхна неканена под робата, за да хване изписания тигров зъб, и го стисна силно. — Даже с това, след като сме толкова близо… до онова. Те ще разберат.
— Надценяваш способностите им. Те притежават само малка частица от силата, за която претендират. Истинската им сила се крие в илюзиите, които са заплели, за да уловят душите на нашия народ, а с времето всички илюзии избледняват. Още един урок, който ми даде Телвар снощи.
— Те ще разберат! — настоях аз. Мразех се за внезапно избилите в очите ми сълзи. Молбата му ми звучеше като предателство, егоистично искане, което рушеше доверието помежду ни. Защото само той в целия ни скелд, само той сред многото ми братя, сестри и братовчеди от Божествената кръв знаеше истината. Ако жреците някога разберяха, щях да мина през черния вход и това, което излезеше оттам, нямаше да съм аз.
— Те ще ме накарат да…
Гласът ми изневери и той ме придърпа към себе си, ръцете му ме обгърнаха като два клона на най-могъщото дърво. Тепърва щяха да дойдат и други думи, други клетви и обещания, но впоследствие проумях, че връзката ни бе скрепена навеки от онази прегръдка. Това бе моментът, в който станах наистина негова. В обятията му всичкият страх се изпари и аз разбрах, че той никога няма да позволи да ми се случи нещо лошо — на тялото или на душата ми.
— Ще убия всеки жрец, ако те дори намекнат за това — прошепна той в ухото ми. — Ще боядисам тази Могила с кръвта им и ще набуча главите им в полукръг около Гробницата, за да ги види целият Хаст. — Отдръпна се и избърса с палци сълзите ми, също както преди толкова много години, само дето този път нямаше да има шамар след проявената доброта. — Вярваш ли ми, малко конче?
— Да, братко — казах и притиснах глава към гърдите му, слушах равномерното биене на сърцето му — Вярвам ти.
Да призовеш Истински сън не е сложен процес. Нито пък е мистичен или ритуален. Противно на вярванията на повечето непросветени култури, той не изисква напеви, зловонни бъркочи или проливането на кръвта на невинни животни. Всъщност, както съм открила през годините от първата проява на дарбата ми, нужно е само сигурно и удобно местенце, изпълнено с мир и покой. Ето защо онази вечер напуснах бивака на Кова. Празненствата бяха започнали рано и всички бяха захвърлили обичайното благоприличие, за да се отдадат на пиене, замъгляващ ума прашец и безразборно съвкупление.
Придружена от Келбранд и двама от най-доверените му братя по седло, оставих зад себе си гълчавата на празненството и препуснах извън скупчването от палатки, в простора на Желязната степ. След пет мили езда под звездите стигнахме до малко възвишение в иначе неизменно равния пейзаж. Двамата воини разпънаха на върха му палатка, вързаха юздите на конете за китките си с дълги въжета и се отдалечиха на почтително разстояние. Единият застана с лице на изток, а другият — с лице на запад. И двамата държаха лъковете си в готовност, със стрела на тетивата. Не знаех дали Келбранд им е казал какво ще се случи тази нощ, но също така знаех, че ако им е казал, те никога няма да проговорят за това. Верността сред онези, които печелеха приятелството му, бе безгранична.