— Не се опитвай да ме залъжеш, вещице! — изсъска тя. — Що за помисъл на Мрачното е това?
Лекият, но зловонен повей на дъха ѝ бе това, което ме освести. Лицето ми се изкриви в гримаса на отвращение и аз замахнах рязко с глава, за да забия чело в носа ѝ. Желаният ефект дойде мигновено, ръцете ѝ изпуснаха раменете ми и тя със стон се отпусна на колене.
— Попита ме коя съм — казах, изтеглих дългия нож от колана си и го опрях в гърлото ѝ. — Първо искам да разбера твоето име.
С удоволствие видях как острието се притиска в плътта ѝ. Щом можехме да се докосваме взаимно тук, изглежда, можехме и да си причиним вреда.
— Нищо няма да ти кажа, слугиньо на Мрачното — рече тя, взирайки се предизвикателно нагоре в мен с напрегнато от болка лице. — Никога няма да предам любовта на Отеца…
Изквича от болка, когато драснах с острието по бузата ѝ, оставяйки малка, но дълбока резка.
— Как попадна тук? — попитах. — Как така можеш да ме виждаш? Как намери път към съня ми?
Болката и враждебността ѝ за момент се стопиха и тя ме зяпна в объркана почуда.
— Искаш да кажеш… че ти също си ясновидка? Но… ти не можеш да познаваш любовта на Отеца. Той не би поднесъл толкова велика дарба на такава като теб…
— Какъв отец? — попитах и доближих върха на ножа си на сантиметър от окото ѝ. — Какви ги дрънкаш?
Звукът на множество рогове погълна думите ми, пронизителният екот се надигна от армията долу в мощен тревожен хор. Откъснах очи от пияната жена и видях, че армията откликва на този зов. Войници тичаха да си вземат копията и да облекат броните си, стрелци вдигаха колчаните си и кавалеристи оседлаваха вързаните коне.
— Какво става? — попита жената. Осъзнах, че още държа ножа готов да прониже окото ѝ, и отстъпих назад, изведнъж почувствала се малко глупаво.
— Битка, очевидно — отвърнах и прибрах оръжието.
— Къде? — Тя се изправи, трепна и потърка носа си. Видях, че синината вече избледнява, както и порязването на бузата ѝ. Изглежда, всички рани, които си нанасяхме тук, бяха временни. — Кой се бие?
— Не съм съвсем сигурна. — Обърнах се и загледах строяващата се армия. — Подозирам, че се намираме някъде в южната Степ, недалеч от границата със земите на Търговските крале.
— Търговските крале ли?
Обърнах се към нея, сбърчила смаяно вежди от искреното невежество в гласа ѝ. Как можеше да не е чувала за Търговските крале? Те притежаваха по-голямата част от световното богатство.
— Мисля, че е време да се запознаем както си му е редът — казах. Тя изпъна рамене и вирна самонадеяно брадичка.
— Аз съм лейди Ивиния Морентес от Западните предели — заяви тя. — Служителка на Църквата на Световния отец и Свещена ясновидка по Негова благословия. — И млъкна, предположих, за драматичен ефект. — Известна като Благословената дева на всички, които се радват на любовта на отеца.
Поклатих объркано глава, но все пак вдигнах отворената си длан в знака за мирен поздрав.
— Луралин Рейерик от Божествената кръв, дъщеря на скелда Кова от сталхастите.
От изражението ѝ се виждаше, че тя не е по-наясно с моята личност, отколкото аз с нейната.
— Ти си… — започна тя с колебливо мръщене — ясновидка в твоя народ?
— Ясновидка ли?
— Виждаш… разни неща. Събития, които ще се случат или вече са се случили.
— Понякога. Аз го наричам Истинския сън.
— Сън. — Тя изпръхтя презрително и насочи вниманието си към строяващата се армия. — Не, момиче, това не са сънища. А дарове на прозрението от самия Отец. Макар че не мога да си представя защо е избрал да ги сподели с теб.
От тона ѝ ме засърбя ръката да посегна пак към ножа, но устоях на този импулс.
— Къде са ти обувките? — попитах вместо това, като хвърлих многозначителен поглед към почернелите ѝ нозе.
— Светските удобства са пречка за любовта на Отеца — изсумтя тя с набожна увереност в гласа. — Аз ги избягвам, за да водя простичък и неразглезен живот, също както избягвах живота на охолство и безделие, който получих по рождение. Така прозренията на Отеца ще достигнат по-лесно до мен.