Засега зад вратата е тихо. Хайде, Зулейха, мокра кокошко, разбързай се. Мокра кокошка — жебегян тавък, я нарече за първи път Вампирица. Зулейха не забеляза как след известно време и сама започна да се нарича така.
Прокрадва се навътре в пруста, към стълбата за тавана. Напипва гладко рендосаните перила. Стъпалата са стръмни, замръзналите дъски простенват едва чуто. Отгоре лъха на изстинало дърво, на замръзнала прах, на сухи треви и едва различимо — на осолено гъше месо. Зулейха се катери — шумът на виелицата приближава, вятърът бие в покрива и вие в ъглите.
На тавана решава да пълзи на четири крака — ако върви, дъските ще скърцат точно над главата на спящия Муртаза. Ще се добере пълзешком, тя не тежи никак, Муртаза я вдига с една ръка като агне. Зулейха придърпва нощната си риза към гърдите да не я изцапа в прахта, усуква я, хваща края й със зъби и пипнешком се провира между сандъци, кутии, дървени инструменти, като внимателно припълзява и през напречните греди. Опира чело в стената. Най-сетне.
Понадига се, поглежда през малкото таванско прозорче. В тъмносивата предутринна мъгла се мержелеят потъналите в сняг къщи на родния Юлбаш. Веднъж Муртаза ги брои — излязоха повече от сто домакинства. Голямо село, дума да няма. Селският път с плавните си завои тече като река отвъд хоризонта. Прозорците в някои къщи вече светят. Побързай, Зулейха.
Тя става и се протяга нагоре. В дланта й ляга нещо тежко, едропъпчиво — осолена гъска. Стомахът й реагира моментално, ръмжи настойчиво. Не, не бива да пипа гъската. Пуска месото и продължава да търси. Ето! Вляво от таванското прозорче висят големи и тежки, вкоравени от студа платнища с едва доловим мирис на плодове. Пестил от ябълки. Добре сварен в печката, прилежно разстлан върху широки дъски, грижливо изсушен на покрива, попил горещото августовско слънце и прохладните септемврийски ветрове. Можеш да си хапваш по мъничко и дълго да смучеш, да търкаляш по небцето набъбналото кисело парченце, а можеш и да си напълниш устата и да дъвчеш, да дъвчеш еластичната топка, като от време на време плюеш попадналите ти семчици… Устата й тутакси се пълни със слюнка.
Зулейха дръпва два листа от въженцето, навива ги плътно и ги пъха под мишница. Прекарва ръка по останалото — има още много, наистина много. Муртаза няма да забележи.
А сега — обратно.
Тя коленичи и запълзява към стълбата. Рулото от пестила й пречи да се движи бързо. Ама вярно си е мокра кокошка, как не й хрумна да вземе торба. Бавно се спуска по стълбите: не си усеща краката — вкочанени са, налага се да стъпва с онемелите си нозе странично, на ръба. Когато стига до последното стъпало, вратата на Вампирица шумно се отваря и светлият й, едва различим силует се очертава в черния отвор. Тежкият й бастун чука по пода.
— Има ли някой? — пита тя с нисък мъжки глас в мрака.
Зулейха замира. Сърцето й ще изскочи, стомахът й се свива на ледена топка. Не успява… Пестилът под мишницата се затопля и омеква.
Вампирица пристъпва напред. За петнайсетте години слепота е изучила къщата наизуст и се движи уверено и свободно.
Зулейха отскача две-три стъпала по-нагоре, като стиска с лакът омекналия пестил.
Старицата върти брадичка ту на една, ту на друга страна. Не чува нищо, не вижда, но усеща, дъртата му вещица. С една дума — Вампирица. Бастунът потропва отчетливо — все по-близо. Ох, ще събуди Муртаза…
Зулейха бързо изкачва още няколко стъпала, притиска се към перилата, облизва пресъхналите си устни.
Белият силует спира в подножието на стълбата. Чува се как бабата души наоколо, като шумно поема въздух с ноздрите си.
Зулейха вдига длани към лицето си — така си и знаеше, миришат на гъше месо и ябълки. Внезапно Вампирица ловко се стрелва напред и удря напосоки с бастуна си по стъпалата, сякаш ги сече с меч. Краят му изсвистява съвсем наблизо и гръмко се стоварва върху дъската на половин пръст разстояние от босото стъпало на Зулейха. Тялото й омеква и се разлива по стълбите като тесто. Ако дъртата вещица удари още веднъж… Вампирица си мърмори нещо, придърпва бастуна към себе си. Цукалото глухо издрънчава в мрака.
— Зулейха! — крясва с все сила Вампирица към стаята на сина си.