— Спенсър — гласът й бе тих, — ще ми пишеш ли като заминеш?
— Разбира се, че ще ти пиша.
И двамата обаче знаеха, че когато се върнеше, той неминуемо трябваше да се изправи пред проблема на брака си. А Спенсър още не знаеше как да постъпи. Живееше ден за ден и Кристъл не искаше от него нещо повече. Този път не й даваше обещания, за които не бе сигурен, че ще спази, не криеше нищо от нея. Единственото, което ги интересуваше, бе онова, което имаха — а в тези две къси седмици то им стигаше напълно.
Двадесет и четвърта глава
Спенсър се върна в Монтерей на трети септември и два дни по-късно трябваше да замине през Токио за Корея. Преди да отпътува, той отиде до Сан Франциско, за да прекара още една, последна нощ с Кристъл. Хари я освободи за вечерта и те се разхождаха, хванати за ръка, и си говориха с часове. Искаше им се тази нощ да не свърши никога, искаха и да запаметят всеки миг, който прекарваха заедно. Нито един от двамата не съжаляваше за нищо. Всичко бе чудесно.
— Не съжаляваш, нали? — той винаги се безпокоеше за нея.
След броени часове вече нямаше да може да стори нищо за нея. Тя трябваше да бъде силна, докато го нямаше, а може би и изобщо, до края на живота си. Тъкмо сила не й липсваше. Единственото, за което той съжаляваше, бе, че нямаше да има никой край нея.
— Не, не съжалявам. Обичам те прекалено силно, за да съжалявам за нещо.
Усмихна му се. Изглеждаше спокойна и сякаш за тези две седмици, прекарани с него, бе пораснала още. Чувстваше се добре с него, а нощите им бяха изпълнени със силна любов.
— Ще ми липсваш много обаче — и сетне добави с разтревожен поглед: — Пази се, Спенсър… гледай да не ти се случи нищо.
— Няма да ми се случи нищо, глупаче. Ще се оправя. Ще се върна, преди да си и усетила.
Никой от тях обаче не знаеше какво щеше да стане след завръщането му от Корея. Не виждаха лесни отговори, а може би и никога нямаше да ги намерят. Той обаче се чудеше дали като бе надалеч и от двете, нещата нямаше да му се прояснят. В крайна сметка трябваше да направи нещо. Не можеха да продължават така до безкрай. Засега не бе обещал нищо на Кристъл и тя не бе искала да й обещава нищо. Не желаеше нищо повече от онова, което й бе дал в тези две седмици, след като я бе открил да яде сладолед на рождения си ден.
Отидоха пак в стаята й и се любиха за последен път. А когато се обличаха, в очите й напираха сълзи. Изпитваше болка само като го гледаше във военната му униформа. Промъкна се тайно до входа, когато дойде време да отпътува за Монтерей и застана на стълбището, боса и по нощница.
— Влизай вътре. Ще ти се обадя като пристигна — прошепна й отново той. В тези две седмици бяха успели да избягнат мисис Кастаня.
— Обичам те — сълзите задавиха думите й.
Той я прегърна, искаше сякаш да я запечата завинаги в съзнанието си, искаше му се и тя да го запомни с тези две седмици, които бяха прекарали заедно — в случай, че изобщо не се върнеше. В крайна сметка отиваше на война и само Бог знаеше какво можеше да се случи.
— Обичам те, Кристъл…
Само това можа да й каже, докато слизаше тичешком по стълбите и бързо зави зад ъгъла, където бе паркирал колата си.
След миг тя му помаха с ръка и безшумно се заизкачва по стълбите към стаята си, вече тъй празна, след като той си бе заминал. Не знаеше дали щеше да го види отново, но бе сигурна, че никога нямаше да го забрави. Беше твърде ценен за нея, твърде надълбоко вписан в душата й, за да я напусне, каквото и да се случеше.
Обади й се, когато пристигна в Монтерей. Часът му бе дошъл. Заминаваше на сутринта, в десет и трийсет. След това се обади и на Елизабът, но трябваше да се задоволи да й остави съобщение. Била на лекции, което пък бе добре дошло за него. Избягваше я от дни, обаждаше й се само когато знаеше, че трябваше да го стори.
Не му бе лесно да играе тази игра, а и тя го познаваше твърде добре. Улавяше всеки оттенък, всяка промяна в настроението му, анализираше всяко изречение. Досега, обаче, макар да знаеше, че трябваше да се чувства ужасно, той бе успял да я заблуди. Не бе го планирал, но всичките му планове бяха отишли по дяволите в мига, в който видя Кристъл. Трябваше да бъде с нея, докато тя желаеше да остане при нея. И всеки миг, прекаран с нея, бе истинско съкровище.
Докато излиташе към Хикъм Фийлд на Хаваите, Спенсър се загледа през прозорчето към отдалечаващия се западен бряг и единственото, за което можеше да мисли, бе Кристъл. Момичето на мечтите му, жената, която обичаше безумно.