Усещането, че се рееш в космоса, заобиколен отвсякъде с необятно пространство пред висящ в нищото пулт, предизвикваше след известно време симптоми на агорафобия и изкарваше екипажа от строя. Синд беше свидетел как експерименталните групи след завръщането си отказваха да излизат от стаите в клиниката, като единодушно настояваха те да бъдат колкото може по-малки и изпълнени с предмети. За един от пилотите се наложи да бъде донесен шкаф с малък отвор във вратата, откъдето му подаваха храна. Той прекарваше повечето време свит в ъгъла, сякаш и това пространство беше прекалено голямо за него.
В градските жилища на Франар обаче техниката беше навлязла безпрепятствено, най-вече при аристократите, така че те изглеждаха еднотипни, голи и скучни. Преди последната модна вълна на завръщане към примитивизма да засегне вътрешното обзавеждане, малко домове можеха да се похвалят с наличие на някакви предмети извън обичайните уреди и частни колекции, последните обикновено държани скрити. Синд правеше изключение и усети особено силно това, когато получи възможност да се наслади на гледката как Ишанг, облечен в халат с неговите любими кройка и цвят, се изтяга доволно в спалнята му с програмиран изглед към двореца.
Тук се забелязваше разликата от другите бездушни помещения и присъствието на хорая, разположил се собственически на силовото легло, го раздразни, защото го накара да осъзнае, че това е единственото лично негово място във вселената, неприкосновено досега. Предметите на изкуството не бяха неговата стихия и напълно го задоволяваха холопроекциите на прочути шедьоври. Те украсяваха всекидневната и стаите, когато имаше посещения, останал сам, обикновено ги изключваше. Трите стени на спалнята му обаче бяха покрити с вещите, които носеше от пътуванията си. Те го уверяваха при всеки поглед, че миналото му не е сън или илюзия, създадена от услужлив уред.
„Сякаш това ми дава самоличност, тук е целият ми живот като личен агент на Кантайрофекса извън официалната и скучновата длъжност кенселастър“ — помисли си той, загледан в безформен обгорял невроразрушител.
С него се бяха опитали да го убият при една от първите му задачи в отдавна отминало време, но спомените веднага нахлуха при вида на разтопената в единия край тръба. Несъзнателно се бе приближил до стената и пръстите му мачкаха прозрачно шалче-воал от ефирни нишки, по всяка вероятност дело на копринените паяци от Хавърт.
— Тези неща съм донесъл от световете, където съм бил — обади се Ишанг с въпросителен поглед и продължи уверено, спомнил си инструкциите за безбройните дреболии, изграждащи фиктивната му личност. — Това шалче е свързано с една отдавнашна мисия, като че ли са изминали векове оттогава. Принадлежеше на Дариа Ърл, която оглави брожението на технократите от административния център Хавърт. Бяха се отклонили доста от научната линия на Техническия съвет и Върховният академик Боргън закри изследователския център в този сектор, с което ги изкара в открито противодействие на властта.
Ишанг помълча, загледан във фината материя, чието описание и история беше чел в дългите списъци с указания на Синд, но виждаше за пръв път.
— Красиво е — измърмори той. — Тя също беше красива, мисля, но също така много умна и опасна. Успях да проникна в ядрото им и след нейната смърт беше лесно да се разединят и заловят. Жалко, че не беше насочила силите и ума си в правилната посока.
Хораят сякаш със свръхестествено прозрение извади на показ истината, а тя беше, че Синд никак не се гордееше с тази операция. Не беше за чудене, че симпатиите на Ишанг бяха на страната на изправилите се срещу могъщата и непоклатима имперска власт, но собствените му чувства бяха объркващи. Може би героичните, по начало обречени усилия предизвикват неволно уважение у всеки, кой знае?
— Мога да разказвам за всяко нещо, но едва ли ще бъде интересно, а някои случаи са обект на имперска тайна — хораят се загледа през прозореца в масивните, слабо осветени кули на двореца, докато разсеяно движеше лявата си ръка върху бутоните на таблото за панорамна настройка.
Гледката рязко се смени с малък оазис сред заоблени червеникави дюни, простиращи се до хоризонта, а градските шумове отстъпиха пред еднообразната тъжна песен на вятъра в пясъчното безмълвие. Хораят примигна стреснат, но едва ли друг освен Синд би забелязал това.