Движението по пътя беше оживено. Освен тях за Даген отиваха доста хора, изчакали края на бурята в различни заслони и странноприемници край пътя, и те се вляха в забързания поток към гостоприемно отворената в далечината градска порта. Кокорл положително беше успял да изгради достатъчно правдоподобно внушение, защото не предизвика объркване сред вървящите до тях. Минаха незабелязано покрай стражите, заедно с останалите пътници и Тарасу уверено го поведе по криволичещите крайни улички, докато пред тях си изправи вътрешният крепостен зид, ограждащ двореца — град в града. На моста, прехвърлен над широкия ров със застояла вода, ги спряха тежковъоръжените пазачи, по-точно спряха момичето и огледаха хиртела Кокорл с любопитство. Тарасу не обърна внимание на заплашителните им действия и властно вдигна ръка.
— Направете път на Кралската дъщеря, която се завръща от дълго пътуване! — каза тя и прекрачи навътре.
Войниците се поколебаха и се заозъртаха безпомощно към офицера си, който бързаше към тях.
— Шаргаил Гар, началник на караула — представи се той с неособено любезен тон и я измери от глава до пети, спирайки поглед на изкаляните й обувки и мръсния гащеризон. — Какво става тук и коя сте вие? По заповед на Негово височество принц-регента Сизал ад Играм ен Д’Арг тук може да се влиза само със специално разрешение от него, докато трае траурът за Негово величество крал Алатрис IV, мир и покой на духа му!
Печалната вест, стоварила се така ненадейно върху нея от устата на червендалестия грубиян, я накара да онемее. Тя остана втренчена пред себе си, без да вижда нищо с широко разтворените си очи. Беше дошла твърде късно.
Офицерът се възползва от нейното объркване и я избута обратно към моста. Кокорл благоразумно се оттегли сам. Единият от окопитилите се стражи притича напред и прошепна нещо в ухото на началник караула, който спря енергичните си действия с изписано учудване на лицето. След кратка полугласна команда, която не можаха да чуят, войникът изчезна тичешком към двореца.
— Свали оръжието и се дръпни от мен! — тихо, но заплашително каза момичето, съвзело се вече. — Аз съм принцеса Тарасу Д’Арг ол Алатрис и настоявам да се отнасяте към мен с нужното уважение!
Изражението на офицера премина през цяла гама противоречиви чувства, докато се спря на недоверчива любезност.
— Съжалявам, Принцесо, изпълнявам височайша заповед и нямам честта да Ви познавам.
Тонът и държанието му омекнаха, но все още беше застанал така, че преграждаше пътя й, докато запъхтеният пратеник се върна.
— Негово височество принц-регентът желае да Ви види! — изграчи той, дишайки тежко.
Шаргаилът се отдръпна и ги остави да преминат във вътрешния двор.
47
Съмненията в правилността на действията му завладяха Синд с пълна сила, докато чакаше в приемната зала за аудиенции Ишанг да излезе от покоите на Императора. Не знаеше дали новонамереният му брат не се беше съгласил да вземе участие в плана му само за да осъществи своите тъмни замисли. Проклинаше се, че сам е направил немислимото — беше уредил Кантайрофексът да допусне до себе си, нещо, което той правеше само за доверени лица, човек с немалко причини да го убие. Кръвта му се смръзна от ужас и едва имаше сили да следи незначителния разговор, който водеше в момента. Повтаряше си, че дори в този случай защитата на Харамон е двойно и тройно осигурена, но това не го успокои и той се ослушваше при всеки шум.
Ако не беше толкова несигурен и притеснен, щеше да се забавлява чудесно. Много хора минаваха да разменят няколко думи с дивака-герой, радващ се на тяхното изискано общество, защото се беше справил там, където кенастърът е бил безсилен, и даже го бе спасил. Според повечето от тях това, последното, спокойно би могъл да си спести. Синд въртеше очи и се смееше гръмогласно, като установи, че в героичния си образ е словоохотлив, общителен и нещо съвсем ново — приятен събеседник. Безпокойството му беше отдадено на главоломното издигане до висини, които не беше и сънувал.
Ишанг се забави и постави нервите му на изпитание, но накрая все пак се появи заедно с кенселдоратора — Върховния академик Боргън — и кенселарха Лайал, който говореше с него, залепил на лицето си кисела физиономия. Синд беше изумен. Лошото настроение и зле прикритата неприязън на кeнселарха бяха нормалното му отношение към Синд. Изглеждаше невероятно, но той или не таеше съмнения в неговата самоличност, или беше великолепен артист, тъй като знаеше много добре за брата-близнак.