Тарасу се преоблече набързо и слезе на приземния етаж, където се намираха малките дворцови светилища на Урс и Йали, а встрани от тях по каменни стъпала се слизаше в гробницата на кралските семейства на Хонстел. В стените бяха издълбани дълбоки ниши, разположени на няколко реда една над друга. В най-близката до нея беше положен нов мраморен саркофаг с тежък, богато украсен капак, върху който между стилизирани цветя, животински и човешки фигури беше издълбан гербът на рода Д’Арг. Отстрани с преплетени златни букви беше изписано името на най-могъщия доскоро човек, сега заел мястото си до своите благородни предшественици. На отсрещната стена имаше повече на брой ниши и последен в редицата се виждаше малкият саркофаг с тленните останки на брат й Зарир. Над него беше този на майка му, кралица Данит’ар, втора съпруга на крал Алатрис, после се редуваха още няколко съвсем малки саркофага с рано починалите деца на Данит’ар, а малко по-нататък почиваше в мир нейната собствена майка — кралица Вианта, първата съпруга на краля — умряла при раждането на Тарасу.
Стъпките на момичето кънтяха в огромното подземие. Оскъдната светлина влизаше през няколко прозорчета близо до тавана, гледащи към светилищата, и цветните стъкла разпръсваха точно толкова мрака, че влезлият да усети нищожеството си на смъртен в тази вечна обител. Очите й започнаха да свикват с тъмнината, тя коленичи на пода и отправи молитва към Йали и целия пантеон древни божества, за да бъдат те благосклонни и оставят душите на починалите й близки в покой. Това беше правила откакто се помнеше и почти не мислеше върху думите, които шептеше, с тази разлика че към имената прибави и бащиното си.
Главното, за което беше дошла, тепърва предстоеше. Част от храната, която откраднаха с Кокорл, грижливо беше заделила и преди да влезе тук, остави в дар пред олтара на Урс. Беше порязала показалеца си и поръсила няколко капки кръв отгоре, а сега се опитваше да си припомни някоя от Сантриите — молбите за помощ и възмездие, с която да се обърне към него. Никога не беше мислила, че ще й се наложи да иска нещо такова от свирепото божество на суровите битки и отмъщението и се поколеба, преди да започне най-страшната Сантрия — тази за кръвно отмъщение на враговете, независимо от родствената връзка с тях. Решимостта й се възвърна при гледката на околните ниши, в които лежеше цялото й семейство и очакваше тя, единствената останала жива, да потърси възмездие от тяхно име.
В прашния застоял въздух внезапно полъхна слабо студено течение, което като безплътна ръка охлади лицето й, и тя настръхна — сякаш Урс Отмъстителят даваше знак в отговор на молбата й. Не беше затворила плътно тежката врата на криптата след себе си, също така няколко от стъклата бяха пукнати и едва се държаха в рамките си, но каквато и да беше причината за обгърналия я повей, той внесе спокойствие в душата й. Сега Фризите, страховитите покровителки на сънищата и мечтите, щяха да превърнат нощите и дните на зложелателите й в кошмар, а Урс щеше да подкрепи ръката й, когато станеше нужно да действа.
— Спете спокойно, всеки ще получи това, което е заслужил! — промълви тя и напусна подземието, където въздухът беше станал отново тежък и неподвижен.
Пред вратата на Интилада стояха двама войници с платнени ленти, покриващи носа и устните им. Като се държеше на разстояние и внимаваше да не я докосне, единият от тях обясни повода за извънредните действия на охраната. Вечерта една прислужница на леля й припаднала и по лицето й се появили тъмни петна — непогрешим белег на страшната болест, която нищо не можеше да спре и изпълваше хонстелци с ужас.
— Жреците потвърдиха, че момичето е заразено с Даа — прошепна другият войник, с извърнато настрани лице. — По заповед на Негово височество принц-регента, никой не може да влиза и излиза оттук. Наредено е всички обитатели на двореца, включително и Вие, принцесо, да се оттеглят в стаите си и да ги напускат само в случай на крайна нужда.
Стражите я гледаха мрачно и подозрително, като че ли тя с пристигането си беше донесла заразата и предизвикала епидемията. Тарасу се усмихна презрително. Беше изолирана по много ефикасен начин — дворецът се превърна в затворена за външния свят крепост. С лъжите си Сизал се осмели да раздразни и предизвика древното, зло божество на Петнистата смърт, чието споменаване смразяваше кръвта на хората.
— Не можах да припаря долу, всички тичат и се вайкат с покрити лица — оплака се Кокорл, когато тя влезе в стаята. — Както виждам, и ти се връщаш с празни ръце.