Очите й заискриха от омраза и той побърза да добави:
— Познаваш ме достатъчно и знаеш, че при първия опит за измама ще ти върна чудовището на части.
— Защо държиш толкова на този ключ?
— За да отворя раклата на майка ти, кралица Вианта, в храма на Урс. Забравих да спомена, че ти ще ми подариш великодушно и нея.
— Там няма скъпоценности, както сигурно очакваш — презрително се усмихна момичето. — Предполагам, че вътре са нейни дрехи, книги и други вещи, които да ми напомнят за нея, след като получа раклата в деня на пълнолетието си. Даваш си излишен труд, защо просто не я разрежеш?
— Говори се, че вътре има свитък с древната рецепта за Елексира на живота и вечната младост — устните му се изкривиха. — Не искам да го повредя с груби действия.
— Ти си луд, такова нещо не съществува!
— Тя беше вещица — изсъска Сизал. — Ти и Сарави сте родени в един и същ ден, тогава мълния удари двореца и всичко изгоря. Чувала ли си нещо за това?
— Казвали са ми, че съм се родила в горящото крило и са ме спасили по някаква случайност, а леля Интилада от ужас родила преждевременно.
— Истината е малко по-различна и може да ти помогне да разбереш защо кралят не те обичаше — просто го беше страх от теб. Не се учудвам, че такова изчадие го е плашило до смърт, той и аз пристигнахме първи там и видях всичко, но се заклех да мълча. Алатрис даде обет да посвети теб и Сарави на Бога-Змия, уж от благодарност за чудодейното ти избавление, но всъщност искаше да се отърве от присъствието ти.
— Не ти вярвам — прошепна момичето едва чуто.
— Всичко в стаята беше овъглено, а в средата лежеше просната Вианта, мъртва наистина, но свежа като цвете и невредима от пламъците. До нея лежеше ти и стискаше в ръката си нещо, като ни видя, се усмихна.
— Новородено бебе не може да направи това.
— Разбира се, че не може. На Сарави й бяха необходими седмици, за да прогледне и държи предмет, но ти си беше чудовище в човешки образ. Ясно ли ти е каква картина намерихме? Ти и майка ти се намирахте в чист и незасегнат от пожара кръг, а наоколо камъните се бяха напукали от горещината. И никой не знае как е попаднал там талисманът, който ти държеше. Такива тъмнокафяви скали с червена плетеница от жилки като кръв не съм виждал нито на Хонстел, нито другаде.
Тарасу си спомни кафявите каменни отломки на Синд и Ишанг. Те също бяха осеяни с жилки, които приличаха на кръвоносни съдове.
— Къде се намира сега този талисман? — тя изохка, защото рязко раздвижи глава, забравила за незащитената си шия.
— Не мърдай, няма смисъл да умираш точно когато сме на път да се споразумеем! — загрижено каза Сизал. — Използван е за основа, върху която е поставен ключът за Яката ти и за раклата на Вианта. Интересите ни дори съвпадат — ти ще си получиш талисмана и приятеля, като ми оставиш престола, раклата и ключа. Бремето на властта не е за теб и с радост ще те разтоваря от него.
Тарасу и за миг не допусна, че той ще спази обещанието си. След като получеше ключа, щеше да я унищожи, нямаше начин да я остави жива като постоянна заплаха зад гърба си. За да се измъкне от безпомощното си състояние, тя трябваше да се престори, че му вярва. Той не подозираше, че й е известна ролята му при смъртта на Зарир и Алатрис, както и при тази на невръстните братя и сестри на Зарир, родени преди него.
— Никога не съм имала желание да бъда кралица на Хонстел — отговори тя почти искрено, защото тази възможност наистина не я привличаше. — Искам да пътувам, да видя цялата Империя, като на първо време съм поканена да гостувам на един вед — шеста степен.
Точно това мислеше да направи, след като разчисти сметките си на Хонстел. Трябваше да отиде при Азман със своя камък. Сизал като че ли повярва на думите й.
— Нямах намерения да те убивам, още повече че до днес не предполагах колко си разумна и сговорчива — той предпочете да не си спомня факта, че в основата на смирението й стоеше Кокорл.
Джорхът в този момент може би се събуждаше на дъното на Кулата на Зиндар. Според легендите, когато Йали решил да слезе от небето при хората, античният герой крал Зиндар успял да го измами и затвори в една голяма кула на замъка. Богът страшно се разярил, но признал поражението си и бил принуден да обещае, че ще остане да живее на Хонстел, за да закриля Зиндар и поданиците му. В замяна на това трябвало да му бъде построен дворец, неотстъпващ на този от божествените селения, откъдето идвал, и да му принасят ежедневно дарове, за да заслужат благосклонността му. В древни времена из земите на Хонстел живеели могъщи герои, които дръзвали дори да се борят с боговете и понякога ги побеждавали, сега бяха останали само кулата и преданията. Единственият вход за мрачния каменен кладенец беше на половината от височината му, където се отваряше вратичка, а далече долу се виждаше дъното. Тарасу си представи как са довлекли и хвърлили там увързания с вериги джорх и сърцето й се сви.