— Искам първо да поговоря с Кокорл — твърдо каза тя.
— Добре. След малко ще дойде Жрецът-лечител, за да установи болестта ти, и можем да тръгваме.
— Необходимо ли е, щом се съгласих с условията ти?
— Бих искал да съм подготвен за евентуални усложнения. Когато жрецът види, че ти си почти на смъртно легло, а аз съм пренебрегнал опасността и се грижа за теб след пристъпа, ще те изведа тайно от града. Отиваме в Пропастта на даровете.
— Като преди това посетим Кулата на Зиндар!
— Съгласен съм.
Тарасу послушно изпи отварата, донесена от жреца, и по тъжното поклащане на главата му предположи, че петната по кожата й са се увеличили и изглежда като поредна жертва на Даа. След заминаването му Токсан донесе Яката, съедини внимателно крайщата около шията й с друг чуждоземен уред и момичето се отърва с радост от принудителната си неподвижност.
— Надявам се, че ръбът не ти убива — каза Сизал.
Неговата загриженост по такъв нищожен повод беше смехотворна, сравнена с намеренията му. Увита в плътно, скриващо лицето й наметало тя напусна покоите си, пред които бяха закачили червения знак-предупреждение. Придружена от Сизал, Браксил и няколко войници излезе на крепостната стена. Гледката на окъпаните от залязващото слънце хълмове около Даген я разведри. Хората минаваха през портите пеш или с каруци, вятърът донасяше многолюдната глъчка до тях, а планините Тиндеха в далечината бяха прорязани от виещата се линия на пътя за Шантел. През открехнатата врата на кулата влезе светлина, колкото да съзрат тъмен и безформен предмет на дъното под тях. Двама войници спуснаха въжена стълба и след продължително люлеене и въртене, тя докосна земята с краката си. Оттук отворът се виждаше като искрящ правоъгълник, засенчван от надничащите човешки фигури. Джорхът лежеше и изглеждаше плачевно, омотан с веригите и с нахлузения на главата казан, сплескан при падането.
— Добре ли си? — тя подръпна изкривения ръб, за да погледне вътре.
— Не бих казал, както ме пакетираха и хвърлиха тук — избуча гласът му, променен до неузнаваемост. — Какво става?
Момичето разказа набързо последните събития и намеренията на Сизал.
— Слушай внимателно, ще се опитам да говоря ясно — обади се Кокорл. — Когато слезеш при Йали, кажи му това — …….
Тя повтори кънтящото съскане няколко пъти, докато получи одобрение.
— Йали не е Бог-Змия — добави той, — а синът на Смагарт и Трирл — Йеллагр — за който ти разказвах. Зиндар го е пленил и затворил в Подземния дворец. Не ме прекъсвай, а мисли!
Гласовете, долитащи от групичката горе, изглеждаха раздразнени от нейното забавяне.
— Ако успееш да го изкараш оттам, той ще ти помогне да ме освободиш. Дано не е много пострадал от плена и самотата — продължи Кокорл.
Гневните викове на Сизал я подканяха да побърза и тя се приближи към въжетата с ясното усещане, че досегашният й свят се срива безвъзвратно. По целия път към Пропастта мислите заплашваха да помътят разсъдъка й, докато накрая посвикна и се примири с новите факти. Смагарт вероятно беше умряла, след като са се озовали извън техния свят, в човешката Империя. Героят-полубог Зиндар беше пленил уплашения невръстен джорх, приземил се по някакъв начин на Хонстел, и го бе затворил в тази кула, докато реши какво до прави със странното създание. Йеллагр е бил принуден да живее в построения за него Подземен дворец близо до хората. И какво друго е могъл да направи — малък и захвърлен далеч от къщи, сред непознати страшни същества?
Дали Зиндар е вярвал, че заловеният от него джорх е бог, никой не можеше да каже, но този „подвиг“ е укрепил разклатеното му положение на млад крал с четирима братя претенденти да го сменят на трона. И от тази самоизмама, заблуда или хитро пресметнат ход се беше родила и процъфтяла през вековете цяла религия. Самата тя израстна в сянката й, с енергия и желание се стремеше да бъде достойна не за друг, а за един нещастен пленник от чужда раса. Ами хилядите безсмислено ослепени жрици, една от които мечтаеше да бъде? И след като това, в което беше вярвала безрезервно, се оказа лъжа, какво трябваше да мисли за Урс и другите божества?
Един спомен й помогна да спре на ръба на заплашващата я лудост — мярна й се Ториаи, пълзящ на четири крака след тях по коридора в „Хаврия“, убеден до дън душа, че е в Царството на злите духове. Тя беше изпаднала в жалкото му положение и искаше да продължи да пълзи в коридора на привичните си представи, но вече не можеше да го направи. Пътуването и премеждията постепенно и незабелязано бяха разчупили рамките на кръгозора й и сега тя беше нищожна и уязвима, но далече от умопомрачението. В незнайни центрове на разума се слепваха разбитите й илюзии за света. Съзнанието й се олюля върху изплъзващите се досегашни опори и стъпи на твърда почва — Тарасу се съсредоточи върху предстоящата си задача, като остави дълбоките размишления за после.