Бяха пристигнали и войниците я спуснаха върху специалната платформа. Докато тресящото се и скърцащо приспособление слизаше надолу, тя по навик се уплаши от навлизането си в обителта на Бога-Змия. На границата на ясния спомен се появи усещането, че точно така беше и предишния път. По същия начин небето се превръщаше в тясна ивица между надвисналите скални стени на клисурата и след малко дървената клетка щеше да се удари в дъното. А после? Тогава беше останала тук около месец, сигурно беше разговаряла с Йали, тоест Йеллагр, но не си спомняше нищо. Каквото и да беше видяла в Подземния дворец, тогава тя е нямала представа какво представлява обитателят му, затова пък сега…
Резкият тласък я захвърли на една страна и тя удари болезнено главата си в перилата на платформата. Прескочи ги, стъпи на земята и се огледа наоколо. Стоеше на заградена от три страни тераса, четвъртият край се спускаше стръмно надолу към пропаст, откъдето се носеше тежка миризма на разложено. Надникна над ръба и видя гниещия горен пласт на огромен куп от обелки, развалени плодове и зеленчуци, перушина, оглозгани кости и други отпадъци от ежедневните дарове. Беше доста тъмно, но й се стори, че съзира гръдния кош на човешки скелет, стърчащ между боклуците. Дръпна се бързо назад, защото вонята се издигаше на плътни вълни и я удряше направо в носа, обърна се и се изправи лице в лице с… Естествено, че това беше джорх! По-едър от Кокорл и с неприязнено изражение, но иначе съвсем привична гледка за очите й.
— Добре дошло, човешко създание! На какво ли се дължи това, че не пищиш и още не си припаднала? — изсъска джорхът на родния й език. — Струва ми се, че си идвала тук веднъж… Тарасу, да, така беше! Не разбирам причината за повторната ти поява.
Момичето си спомни заръката на Кокорл и повтори шипящите звуци, които я беше накарал да запамети. Реакцията беше изключително бурна. Йеллагр започна да подскача и съска съвсем невъздържано към нея, а тя се прилепи до скалата, за да не я събори долу на бунището от вълнение. Джорхът усети, че тя не може нито да го разбере, нито да му отговори, и прекрати речта си.
— Най-накрая дочаках спасението си! — той премина на познати за нея хонстелски словосъчетания. — Къде е моят братовчед Кокорл?
— В Кулата на Зиндар и има нужда от помощта ти, аз също.
— Асссшшш… отвратително място наистина, познавам го добре. Хайде да тръгваме веднага!
— Чакай малко! — извика Тарасу, но беше излишно.
Йеллагр направи няколко подскока, при което задрънчаха дебелите колкото ръката й метални брънки на гърба му. Те бяха промушени през дупки в разперените, провиснали като парцали крила и ги придържаха едно към друго.
— Не мога да летя — унило сподели той, когато се укроти. — Отдавна не съм имал възможност даже да опитам. Как ще излезем оттук?
— Нямам представа — тя разгледа огромните халки и въздъхна. — Така са сложени, че ще си разкъсаш крилата, ако ги размахаш.
— Това ми е известно.
— Значи летенето отпада. Няма ли някаква врата, откъдето си пуснал мен и другите хора да си отидем?
— Има, но през решетката може да минеш само ти.
— Заведи ме там!
Известно време вървяха по дъното на клисурата, после криволичещата пътечка се спусна надолу и заслизаха към недрата на планината. Мракът постепенно се сгъсти и след няколко завоя Тарасу не виждаше вече нищо. Тя се хвана за лапата, която й подаде Йеллагр, за да не се спъва и блъска в издатините.
— Доста е тъмно тук и си повредих очите — обади се джорхът. — Заприличах на онези нещастни женски същества, които по неизвестни причини смятат, че като си осакатят зрението, ще ми харесат.
Тарасу изхъмка неопределено.
— Когато не са подли, хората са смешни и жалки — заключи той заядливо. — Не може да се отрече, че слепотата подобрява туткавите им мисловни процеси, но пак не ги разбирам. Аз поне съм затворник и нямам избор, а те правят това по собствено желание, за да живеят около мен. Глупава работа, но пък в края на крайщата си имам компания, иначе щях да подивея от скука. Всъщност, за всичко това говорихме и миналия път с теб. Толкова рядко слиза външен човек тук, и то повечето случаи в плачевно състояние, че оглупявам от радост и не ми се иска да мълча.