— Тя е сляпа и мракът не я плаши, освен това ще се погрижим да я освободят бързо. Сега стой тихо, за да не те усети, а когато я хвана, се промуши оттатък и я вържи. Чувам стъпки, вече е близо.
Слухът на Тарасу не можеше да се мери с неговия. Тя не долови безшумното приближаване на Върховната жрица и съвсем изненадващо чу гласа й до себе си.
— Защо ме викаш, Йали? Вече е… — краят на изречението се загуби в шум от борба.
— Хайде, излизай бързо!
Тарасу тръгна неуверено, протегнала ръце в непрогледната тъмнина, докато докосна рамото на Хаиния.
— Прости ми, Велика майко, че трябва да направя това — прошепна тя, докато увиваше дългия си кожен колан около китките й, стиснати здраво от джорха през решетката. — Това, което трябва да извършим, е справедливо и не бих могла да се противопоставя на намеренията на Йали.
— Нито пък аз, принцесо — спокойният глас на сляпата жена беше ясен и дълбок. — Не е дадено на обикновените слуги да преценяват делата на боговете.
— Време е вече да си отида, Хаиния, достатъчно дълго стоях при хората — каза Йеллагр.
— Знаех си — обади се тя, след като помълча. — А нас, твоите предани робини, ще вземеш ли със себе си?
— Сега не — смънка джорхът и добави по-уверено. — Не е дошло времето, но ще се върна за вас. Докато стане това, моята воля е да ограничите ритуалите до най-необходимите — никакви жертвоприношения, посвещаване на нови жрици и купища дарове!
— Щом това е желанието ти, Повелителю на простосмъртните, ще бъде изпълнено — каза Хаиния. — Но церемониите ще бъдат тържествени, както винаги. Няма да занемарим задълженията си!
Тарасу беше привършила с връзването и слушаше разговора им, удивлявайки се на безсмислието на ценностите, които съставляваха и нейния живот доскоро. Представата как джорхът, около когото беше създаден вековен култ, натоварва Десетте Забулени на кораб и ги закарва на родната си планета беше толкова нелепа, че й се доплака. Все пак те бяха направили, каквото можаха, за да не разрушат представите на Хаиния. Тя щеше да доизживее спокойно оставащите й дни с надежда да получи наградата за дългогодишната си служба в Другия свят.
— Сега принцеса Тарасу ще отиде в твоята стая за ключовете от тази врата и оковите ми. Не желая от прекалена преданост да се опиташ да ме възпреш, затова те връзваме. После ще съобщим, че си тук. Тъй като регентът, съветниците му и група войници стоят горе до Пропастта, искам да изляза от друго място и да стигна до Кулата на Зиндар, колкото може по-бързо.
— Ключовете са у мен, нося ги закачени на верижка, както моите предшественици — обади се Великата Незряща. — Усетих, че е дошъл моментът да се използват и ги взех, преди да дойда. Има таен подземен тунел оттук до кулата, един от каменните блокове в основата й е подвижен, излиза се през него.
— Сигурна ли си? — попита джорхът.
— Намира се недалеч оттук по този коридор, но ти знаеш това, Йали, нали си дошъл по него! Зиндар е построил тунела, за да преминеш до Подземния дворец.
— В тогавашното ми душевно състояние и възраст неминуемо съм пропуснал да обърна внимание на доста неща — изфуча Йеллагр. — Благодаря ти, Гледаща със Сърцето, че ми напомни.
Тарасу издърпа верижката от шията на Хаиния и опита да улучи в тъмното ключалката. Тя прищрака и вратата от гъсто подредени метални пръти се отвори със скриптене.
— Можеш ли да отключиш веригите ми? — джорхът излезе при нея.
— Ще опитам. Има ли тук лампа, факли или нещо подобно?
— Рядко някой друг освен мен влиза толкова дълбоко в лабиринта, а аз не се нуждая от светлина — отговори старицата.
Джорхът се наведе и момичето свали почти всички окови. Остана най-горната, чиито закопчалки бяха клеясали и не можа да ги отвори. Крилата му вече можеха да се движат и той ги размаха леко. Въздухът в тунела се раздвижи, а последната останала верига издрънча.
— Аз трябва да намеря ключа за Яката на Достойнството! — сепна се изведнъж момичето. — Миналия път, когато ме спуснаха тук, той беше у мен, но нямам представа къде се намира сега.
— В едно сандъче в спалнята ми — каза Йеллагр. — Отивам да го взема, а ти ме чакай тук. Ще изтърпя още малко, после ще опиташ пак да махнеш тази брънка.
Той тръгна, подскачайки по пътя, по който бяха дошли, а Тарасу и Великата Незряща останаха сами. В някой от съседните коридори се процеждаше вода и звукът от падащите капки беше приглушен и монотонен. Подземни животинки притичваха с шумолене и кожата на момичето настръхна, когато си представи столетията, прекарани от Йеллагр в това усойно подземие. Джорхът беше издържал повече от достойно заточението си, като се имат предвид безкрайните години самота, тишина и мрак, които му се бе наложило да изтърпи.