— Откъде знаеш всичко това? — изуми се момичето.
— От тъмнината, в която живея, нещата се виждат дори по-ясно. Сизал не може да ме заблуди със своята почтителност, добросърдечие, великодушие и други качества, които демонстрира за лековерните. Той е подлец и звяр, както вече си разбрала.
— За съжаление съм сама срещу неговата хитрост, сила и много сподвижници — тъжно каза Тарасу. — Не съм сигурна дали ще съумея да се преборя с него.
— Ще съумееш, щом Богът-Змия е на твоя страна — тя помълча. — Имах време за много размишления и бих искала да те попитам нещо. Йали наистина ли е бог?
— Разбира се — твърдо отговори Тарасу. — Благородството, с което е понесъл злобата и глупостта на хората, откакто е тук, може да притежава само висше същество.
— Сърцето ми е изпълнено със съмнения, но каквато и да е истината, тя вече няма голямо значение. Всички дни от живота си посветих на аскетизма, мъдростта и добротата. Те са достойна цел и същевременно награда. Няма да съжалявам за нищо във времето, което ми остава, дори и да не отида в Другия свят.
— Ти си достигнала щастието, Велика майко! — възкликна момичето.
— Ако щастието представлява душевен мир и хармония, тогава значи съм го достигнала.
— Съжалявам, че те подложихме на такова унижение. Ако зависеше само от мен, бих те развързала веднага.
— Не се чувствам кой знае колко зле.
— Може нещо да се обърка и да ни убият, преди да кажем на някого, че си тук. Тогава те очаква ужасна смърт — ще стоиш завързана за вратата, докато умреш от жажда. А има и плъхове, струва ми се — додаде момичето, заслушано в цвъртенето и ситното топуркане, което се носеше в галериите над тях. — Не бих причинила на никого това, още по-малко на теб, Велика майко.
Тя се приближи до Хаиния и дръпна възела на кожения ремък, преди да я обземе колебание. Надяваше се решението й да е правилно, защото в мрака жрицата я превъзхождаше с усета и чувството за ориентация, придобити в слепотата й. Тарасу не би могла да й попречи да отиде в Храма и изпрати хора да ги заловят. Съмненията, които я тормозеха, бяха напразни, защото старата жена остана на мястото си.
— Китките ми отекоха малко, но ще се оправят, като ги разтрия — каза Хаиния. — Възхищавам се от теб и неслучайно бяхме те избрали да станеш една от нас.
— Тогава мечтаех за това и се провалих не по своя вина.
Тарасу разказа накратко историята си от заминаването с Арман и Барс до момента, когато войниците я спуснаха с платформата, а Сизал гледаше намръщен, застанал зад тях със скръстени ръце. За пръв път споменаваше обстоятелствата около смъртта на Сарави на човек от Хонстел.
— Тя е била достойна дъщеря на баща си и е получила, каквото заслужава — каза жрицата, след като я изслуша. — Може би е по-добре, че ти не стана Забулена, съдбата е решила друго за теб. Всичко това не е обикновена случайност и ще видиш смисъла, когато съберете всички парчета от този камък.
— Може би — момичето се ослуша.
Йеллагр се забави повече, отколкото беше необходимо, за да отиде в подземното си жилище. За това време можеше да измине няколко пъти разстоянието от Пропастта дотук. В далечината се чу лек шум, постепенно приближаващ се към тях, и накрая тя разпозна тромавите му стъпки, придружени от звънтене на метал.
— Ето ме и мен — обади се той. — Нося твоя Ключ и още нещо, което взех от стария, хитър Токсан.
— Ти си ходил при тях! — възкликна момичето.
— Ами да, те чакаха горе да им дадеш знак за изтегляне и аз се опитах да излетя от пролома. Стените са доста близо една до друга и не позволяват голям размах на крилете, отвикнал съм да летя и последната верига ми пречеше, но успях. Много се изненадаха и уплашиха от появата ми, но не толкова колкото жертвите, които бяха спускани при мен през тези години. Кокорл ги е подготвил да възприемат вида ми и ми се струва, че до своя край те ме мислеха за него.
— Какъв край, да не си ги убил?
— Щяха да ни създадат неприятности, ако ги бях оставил живи, а сега спокойно можеш да предявиш претенциите си за престола на кралство Хонстел. Реших, че е правилно да постъпя така, но не ми беше лесно.
— А на мен щеше да бъде! Та ти ме лиши от възможността да си отмъстя!
— Точно затова го направих аз — погледна я Йеллагр. — Омразата и отмъщението опустошават душата.
— Не съм те молила да се грижиш за душата ми — промърмори Тарасу. — Какво направи с тях?
— Съборих ги в Ямата един по един. Горе бяха Сизал с двамата благородници и трима войници от личната му охрана, останалите бяха избили. Уредът, който взех, не изглежда сложен и свети чудесно, когато се включи. Токсан се опита да се защити, като го насочи към мен, но не беше достатъчно бърз. Виж!